? ??????????????Sweet Beach? ????? ?? ???Rating: 4.3 (348 Ratings)??11 Grabs Today. 96158 Total Grabs. ???
???Preview?? | ??Get the Code?? ?? ?????Coming Home? ????? ?? ???Rating: 5.0 (2 Ratings)??6 Grabs Today. 1809 Total Grabs. ??????Preview?? | ??Get the Code?? ?? ???????Me On The Beac BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS ?

сряда, 2 юли 2008 г.

Плащане

Господи, това е равносметка -
да си притеглиш малкото душа
и да платиш със нея. Чужда сметка.
(Надскочихме кръчмарската цена.)

Отивам си, преди да обеднееш.
Коя съм аз?! (За никого не струвах нещо.)
Не искам да делиш със мен една душа,
щом можем да делиме само свещи,

и да търгуваме на щастието цената.
(Като откраднати съдбите ни се взират.)
Отивам си. Това е равносметка
в която мислено се учим да умираме...

Изтъняло (От учтивост)

Депресират ме хората с тънки души,
които се късат тихо. По залез.
И просто не мога да плача за теб.
(От страх, че бих се намразила)

Защото аз вечно се спъвам в живота.
(Художникът тъй се препъва в платната си)
Ако утре във всеки дъжд, виждам теб...
Тогава?!... Бих се удавила.

И не ме залъгвай, че само веднъж
от любов и разстрел се умира!
Ненавиждам мъжете със тънки души...
И не моля за теб. (От учтивост.)

Анатема

Небето е притиснало земята.
За първи път си лягам огорчена.
Какво ако обичам без любов
защото тя се е пропукала във мене...

И във безкрайната, вселенна самота
съвсем по земно съм поискала утеха.
Разстреляй ме. Човешката вина
се тегли само с камъни и кръвна мера.

А пък на мен ми е до тук от изкупления,
към богове, които ме убиват...
Какво ако обичам без любов?!

След литургията и попът си отива.

Сякаш никой не ме е прегръщал (Следите ти крия)

Сякаш никой не ме е прегръщал.
(Всеки мъж - като вино, утеха.)
Недокосната, тъмна, разграбена
сто години сърцето си вплетох

Боже мой, във бръшлян и коприва.
И изплетох си шал от отричане.
И защо да очаквам да дойдеш?!
(Мене никой не ме е обичал.)

Нито аз съм обичала други.
(Само с длан ги докосвах в сърцето.)
Сякаш никой не ми се е случвал...
Унизително, тихо, нечестно

само теб не успях да изстрадам.
(Сто години по спомен те пия.)
И когато на сън ти прощавам,
пак следите ти в себе си крия.

Не мечтай за мен (Звучиш ми като седем езера)

Не мечтай за мен. (Аз няма да те моля.)
Ще бъдем двама луди без души.
Нощта е суха. Тичам сред миражи.
Като вода от седем езера звучиш...

Но да те пия и да плача, не желая.
(Помолих те недей да ми звъниш.)
Обичам трудно. Истинска любима,
останала без въздух и очи.

От викане след теб и ветровете.
(Три - четири баира тишина...)
Не ме мечтай. (Треперят ми ръцете.)
Звучиш ми като седем езера...

Разказвай ми каквото пожелаеш...

"Не е много влюбен този, който разказва добре за любовта..."
(Петрарка)


Разказвай ми... каквото пожелаеш.
И после си върви. Преди да съмне.
Разбрах, че радостта е много тиха...
и всичко казано, не може да се върне.

А пък признатото най-трудно се преглъща.
Ще се задавя, знам. И ще ми стане тежко.
Душата ми отдавна си отиде...
Останалото в мен е нечовешко.

И не в писма. Ти нищо не признавай,
че като другите на сълзи ми ухаеш...
Отдавна знам, че думите не струват.
Разказвай ми, каквото пожелаеш...

Когато вали...

Защото съм устроена така,
че щом вали да съм ранима.
Открих, че даже топлата ти длан
не може да ме върне между живите.

И техните усмивки са ми чужди,
защото твойта е затулило небето.
(Най-страшно е да нямам нищо,
когато съм ти дала и сърцето си.)

А пък когато във очите ти вали
и всеки ден по милост да те имам...
Аз просто съм устроена така,
когато ме боли да си отивам.

Така е знам...

Последното довиждане е казано.
Стопил се е и мрачният крайпът...
Така е нощем... ако силно те намразя
душата ми ще изкрещи до смърт.

На безразличните нощта не им е страшна.
(Намерих начини по - тихо да тъжа)
Но ме болят от ляво земните ми истини
и страшно много ме измъчва самота,

когато безразличните изхвърлят рози
и аз не виждам някой да скърби...
Така е знам... когато си обичал,
единствено на вътре се кърви...

Вече не ми се обича

Вече не ми се обича

Защото ти не си добре дошъл.
А пък и аз съм крайно закъсняла.
И вече не ми се обича!
За утрешен спомен те давам.

За вчера не ми се говори!
А днес оглушах и от викане.
Скрих се във стъклена кула.
Всяка обич е само поискване.

И колко са тихи стените ни,
когато са кухи отвътре...
На мен просто не ми се обича
откакто самотна осъмвам...

Носферату

Знам защо не спиш.

Защото утре няма да ме има.
Разстреляна на тъмния ти праг,
душата ми тепърва те открива...

Но ако същата си е признала слабостта
да се напива от широките зеници,
то утре с друг ще споделя...
(насила) общите ни бели птици...

Защото същата не може да те има
и тая смърт е нещо много временно...
ако душата ми се пръсне днес... сама,
то утре ти ще ми се случиш...

непременно.

Теб ли чаках?!

Трябва да живея бързо!
Изостанах от толкова чакане.
Да догоня реките. (А всъщност
няма нужда от толкова страдане.)

Някой хора живеят от удари.
Никнат вътрешно земните истини...
Колко пъти от слабост посмях
да си взема любов до поискване.

А да мина със теб през живота...
Колко много всъщност поисках.
Да обичам така - на инат.
Теб ли чаках?! Какво съм си мислила...

Портрети

Догонват ме последните ти думи -
болезнено инфарктни редове.
Превърнах те във дупка на сърцето
и после се погребах в теб.

А пък от толкова момичета - портрети,
аз твърде лично взимам любовта.
Един куршум в очите ми остана
за да си спомням земните неща.

И всеки мъж да ме отрича като рана,
намразил всички влюбени сонети.
И само аз навътре да кървя
от толкова момичета - портрети...

Приятно пътуване

Отдавна забравих виновните.
Влакове късни се сплитат...
Върви си. Облякох очите
които не могат да викат...

А другите страшно тежаха -
камък, завързан на шията...
Върви си. Последен е пътят,
когато един се отрича.

Когато един те предава...
а друг се продава за нищо...
на черната борса остават
мечти и обети в излишък.

Прости ми. Прости си и тръгвай.
За слабост не дават награда.
Перона те чака с усмивка,
а влакът за никой не страда...

Между два бемола

Душата ми се моли - премълчи ме!
Не ме оставяй думи да теша!
Не ме оставяй, чуваш ли?! Мълчи ме!
От удари не мога да заспя.

Очите ми пречупват небесата.
(От там на капки се оттича любовта)
Мълчи ме. Искам да съм рана,
между отделни молекули тишина.

Не ме крещи. (Не ща и да съм песен.)
От толкова изречени, мъгляви хора,
в живота ти за кратък миг поне
желая да съм пауза между два бемола...

Разделно стихотворение

*Вдъхновено от Камелия Кондова

Небето е удобно и пияно.
Усмивката на мъж - внезапна радост.
Ако поискаш той ще се откъсне
от земното... да ти предложи ябълка.

Искам да го сложа в кошница.
Докато мога да го гледам ще ми стигне
да преживея няколко епохи
и после да си издера очите.

А той на мен ми е достатъчен,
освен по празниците или рано сутрин,
защото чак тогава осъзнавам -
делим се на обичани и на съпруги.

Удавяне

Илюзия е тази нощ стъписана,
макар че силно си полепнал по ръцете ми.
Аз знам навярно, ще ми върнеш радостта
след няколко прегърбени столетия.

А до тогава сигурно дъждът е без вина,
за всичкото невидимо и само мислено.
О, ако можех да не те деля
с горчивите, човешки полуистини...

Ала след миг си тръгва нежността...
и стъпваме направо във сълзите си.
И няма как да обясним с дъжда,
че двамата се давим през очите си.

Блус (Ще те изгубя, знам)

Когато на хубав човек му е кофти...
това е блус."

Празнувам невъзможните ти длани.
Ще те изгубя, знам. Преди да съмне -
един последен миг на лудост или ярост.
И после ще е тъжно... много тъжно.

Въздишките ще се ударят във стената.
Полу - прозрачно "Сбогом". Устни криви.
Добре е всичко да приключва като удар.
Бързо. Преди да се усетим толкова изтинали.

И да рисуваме върху парченца смътен спомен.
(Какво бих върнала, ако се мразя мислено?)
Ще те изгубя, знам. Остават ми сълзите.
И хубав блус. За да е много истинско.

Ако ти не познаваш очите ми

Ако ти не познаваш очите ми,
ще зазидам зениците в камъка
(А пък малко умирам от сивото...)
и ще бъда безкрайно раздадена.

Като песен в която не пеят...
като песен в която се плаче...
Ако ти не познаваш очите ми
и в юмруци душата ми смачкаш,

ще зазидам очите в молитва
и със теб като с Бог ще говоря...
знам такава любов е убийство,
но за милост аз няма да моля!

Ако ти не познаваш очите ми
ще зазидам зениците в здрача...
знам такава любов е присъда
и само е сърце ми палачът...

Пожелай ме (Нямам никакво истинско време)

Пожелай ме такава - открадната.
(Днес сама се откраднах за тебе.)
Отречи ме, когато ме искаш...
Няма никакво истинско време

във което за теб да воювам
и на бунт да изпратя сърцето...
И какво, че навярно си струва?!
(От разстрел се умира най-лесно...)

Нека някое друго момиче...
да те има, да бъде целувана.
(Знам, панелните думи за щастие...
много лесно при буря се чупят.)

А викът на ранените чувства...
обеднели от много отричане,
ще ме връщат навярно столетия.
(И това е навярно обичане...)

Пожелай ме, защото очите ми
утре няма да гледат във тебе...
(Отречи ме, защото ме искаш.
Нямам никакво истинско време...)

Нямам нищо

Нямам нищо такова, което
да си струва. Да бъде откаднато.
От очите ми сто пеперуди
тръгват вечер да спорят със вятъра...

Споделих и последната шепа,
като вик - утешена любов...
Други сто ми говорят за залези,
други сто ми споделяха зов.

А пък аз всъщност теб съм очаквала
да делиме по равно сълзите ми.
Да делим и проклетият дъжд,
който вчера измокри очите ми.

А пък всъщност останах недадена,
като другите бивши момичета...
Нямам нищо. Да бъде откраднато.
Няма нищо във мен за обичане.

Две хиляди години (Не се наддава)

Две хиляди години... самота.
И после нищо. Дето да ме върне.
Зарових си последната сълза...
във пясъка под скърцащите стълби.

Очите ми безделничат. Като кутрета
все още слепи и невзрачни за света.
Така очаквам нещо да се случи...
смирена и разстреляно - добра.

Среднощно и пияно. Теб очаквам.
(А на Случайните не съм дарила нищо.)
Да ми предложиш дългочакан зов.
Да ме обичаш колкото си искаш...

Но ти не се заканвай, че ще минеш.
Две хиляди години в мен кървиш...
Стотици необичани любими. И научих...
Не се наддава за сълзи.

Само настроение (Наивно)

Безсънието е само настроение.
Сънят пести за утре. (От кошмари.)
Като се свърши всичко хубаво. (А пък е скоро).
Ще вземам всичко дето ми се дава.

Един пияница. Ще бъда като него -
с продупчени джобове. Малко смъртна.
Не ме е страх, че утре ще се случи
във спомени или копнежи да те върна.

Не ме е страх да те изплача. (И в съня си)
През тъжната си лудост да те викам.
И аз съм като другите - разлюбена...
И като другите. (Това не ме убива.)


Безсънието е само настроение.
Една наивница. Ще бъда като нея -
ще си намеря слънце. Ще си купя котка.
И ще се лъжа, че понякога живея...