? ??????????????Sweet Beach? ????? ?? ???Rating: 4.3 (348 Ratings)??11 Grabs Today. 96158 Total Grabs. ???
???Preview?? | ??Get the Code?? ?? ?????Coming Home? ????? ?? ???Rating: 5.0 (2 Ratings)??6 Grabs Today. 1809 Total Grabs. ??????Preview?? | ??Get the Code?? ?? ???????Me On The Beac BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS ?

сряда, 16 декември 2009 г.

Час на разсъмване

Ще ти кажа, че има час на разсъмване
когато душата ми бяга от тялото
и ляга до теб уморена.
Аз не съм само някакво минало сбъдване
за да тръгна от тук наранена.
Като някое малко момиче - бездомниче,
да потърся другаде щастие.
Нямам сили да бъда далече от тебе,
любовта ми е тихо безвластие.
И само малко по-упорита
от куп природни явления - бедствия.
Платих си билета - да се боря за теб
и се боря дори най-тържествено.
За това ме пусни да си легна до теб,
знаеш има час на разсъмване,
когато ръцете (уж тънък лед)
ме прегръщат и пак ми се сбъдваш.

петък, 26 юни 2009 г.

Хербаризираният човек

"Нищото поражда невероятно чувство на празнота, а празнотата е убийствена константа"
Дензъл Ребеловски
Последната любов я преживях.
Като ранено куче, хвърлено на двора.
Не ми е крив стиха. Или света.
Не мразя празниците, виното и хората.
Дори да страдам. Имаме небе,
което да ме пази от незнайното.
Сълзата ми, в окото на дете
е по-добре да се прегърне и да падне.
Сега се плаша повече от нищото.
От празните константи на сърцето си.
Защото вместо гняв се скрих (Като поет)
между стари редове от стиховете си.

(Не)Поименно (Поисках да вали)

Поисках да вали. И заваля
една такава тъжна. Тишината.
Обличай се. Навън, ще застуди
споменът, че някого си чакал.
И ще се свърши. Всичкото. На всичко.
Задето толкова си чакал някого,
а си пропуснал хиляди жени.
Прежалих те.
И теб. И другите. И всякого

Делириум

Ставам от сън, за да гледам в съня си.
Само ти си виновен за всичко.
Моят живот - едно огледало
в което всичко е криво. И лично.

Трябваше малко да ми се случи.
Да бъда щастлива и млада.
Каквото очаквах, каквото поисках
е всичко, което съм нямала.

Ставам от сън. Нереална реалност.
Гледам в света като филм...
Така те получих - сто пъти мислено.

Трезво живее, човек щом е пил...

(На) майка ми

А майка ми (Онази белолика дама)
ме учеше да ходя на нозете си.
Тя, милата, отдавна неживяла
се спънала в уроците на времето.
Във всички случаи, за да живея аз
е скършила крилете си (Навярно).
Не се научих да летя
и просто паднах. Срам ме е
че исках винаги да спра земята
и тихо слизах вместо да изкачвам,
онези хоризонти за които мама
ми беше дала стълба. И ме чакаше.

четвъртък, 18 юни 2009 г.

ПРЕДАЙ НАТАТЪК ИЛИ НЕКА ПРОДЪЛЖАТ ДА ВАЛЯТ ИЗНЕНАДИ...

Ех, Гео, Гео...

Да ми е честито участието в щафетата. Малко тривиално вече ще стане, но и аз не съм очаквала да бъда включена в такова начинание, предвид факта, че не съм кой знае колко активен блогър.
От друга страна пък си те познавам и знам, че когато ме изненадваш, ме изненадваш винаги приятно и ме караш да се чувствам повече от чудесно.
Остава само да си кажа, че се чувствам поласкана, поканата ми за това начинание да идва точно от теб, защото знаеш колко високо ценя мнението, приятелството и подкрепата ти.
И защото няма да мога да те включа в седемте души на които да предам посланието нататък ми се ще да знаеш, че ти щеше да си първия човек в списъка, ако поканата идваше от друг, защото си прекрасна. Защото обичам както поезията ти, така и прекрасното ти сърце, от което идват всички думи, стройно подредени в брилянтните ти стихове, защото си един широкоскроен и достоен за уважение, мъдър и себераздаващ се човек. Щастлива съм да те познавам. Прегръщам те!
И тъй... Аз в седем точки... съм една доста сбита и посъкратена версия на Скитница, затова ще се опитам да си кажа наистина само най-важното без излишни типично поетични разливания извън темите, но все пак нека ми е простено ако се отплесна отново из моретата...
Първо: Защо поезия? От толкова много неща за правене в никакъв случай не съм си избирала поезията. Тя си ме е избрала. И откакто сме си дружки откривам в римите начин да се самосъхраня, да се самоосъзная и да видя черно на бяло в какъв етап на живота си съм, като в същото време да го запечатам завинаги, точно такъв, какъвто е в действителност, за да си спомням и нататък тези малки и драматични мигове, които са били част от пътя ми.
Второ: Семейството ми... едни хора, които двайсет години ме обичат безрезервно и ме разочароват съвсем по човешки... Хора, които пряко или косвено са ме направили това, което съм и за което ще им бъда вечно благодарна. От тези хора всекидневно се уча каква не трябва да бъда и какво искам да взема от тях, но най-вече съм им благодарна, задето ме учат, че трябва да ги надскоча, за да бъде осмислен техния и моя собсвен живот.
Трето: В духа на последното изречение – Признавам си, че стремежът да надскочиш околните и най-вече самия себе си, най-често е пагубен за душата, но някак си просто го нося в себе си. И понякога се ненавиждам за това. От друга страна вярвам най-искрено, че за да осмислиш съществуването си непрестанно трябва да се стремиш към нещо, нещо повече от това, което имаш, което представляваш, което си постигнал, защото ако не се опитваш да вървиш надолу, колкото и бавно и трудно да бъде, то непременно потъваш бързо и безпроблемно надолу и все надолу.
„И внезапно аз допуснах, че мога да искам нещо повече за себе си, да постигна нещо значимо, да бъда господар на собствената си съдба, да взема живота в собствените си ръце” – Джон Легиазмо
Четвърто: Приятелството. Не приятелите. А приятелството. Това, което смятам за най-важно качество у човешкия характер : способността да бъдеш лоялен, верен и безкористно влюбен в един или група хора. Стремя се с всички сили да бъда такъв човек, за най-близките си приятели, да им дам възможността да усетят, че колкото и суров да е светът ни, ако има с кого да го споделят, той става едно малко по-добро място за живот. Едно рамо, на което да се облегнеш, една ръка, която винаги да те приветства, една усмивка, която да те усмихва и една добра дума, която да заличава стотици лоши... безценно.
Пето: Телеца си е телец. Той или получава, каквото иска или запъва крака и тръгва с рогата напред. Аз изключение не правя, дори и минимално. Благодарна съм, че нося в себе си майския инат, защото, колкото и да е лош, благодарение на него съм постигнала много неща, за скромните си двайсет години. От другата страна на ината ми, пък стои кравешкото ми търпение, без което до сега бих прогонила безкрайно ценни за мен хора и колкото и да е непоняно на приятелите ми, радвам се, че мога да понеса повече, отколкото може един нормален човек, защото само така успявам да продължа несигурното си пътуване.
Шесто: Болката. Странно, че я споменавам, ще кажете... и то сред най-важните неща... Благодарна съм за болката в живота си по три причини: Защото ме учеше, защото ме направи по-силна, защото ме караше да се усещам жива... Не е щастието, нито дъгата посред дъжд, нито бала с маски, нито хубавото време това, което се помни в живота, знам от опит, че най-добре се помни преболялото. Такова усещане не можеш си го купи и след сто години, но и след сто години, колкото и да е овехтяло, си припарва горе вляво, сякаш е било вчера. Та болката... болката е градивна и за това се радвам, че ме е боляло, повече отколкото, че някога съм била щастлива.
Седмо и най-важно: Евгени. Няма да казвам любовта, макар, че любовта с всичките си лица идва и си отива, защото не обичам любовта, обичам конкретен човек, с конкретно име.
Да го кажа така : Знам, че в 99% егоизмът е нещо много, много лошо, но има един случай когато съм егоист до мозъка на костите си и вярвам, че така трябва да бъде. Вярвам, че любовта е доза егоизъм, тогхава когато така силно обичаш, че искаш да скриеш любимия човек от очите на света, да го имаш само за себе си, всеки миг, всеки ден, завинаги. Да му дадеш всичко и да се надяваш той да ти даде всичко. Обичам този човек, точно по този обсебващ и егоистичен начин и наистина е чудесно, че той споделя живота си с мен... понякога повече или понякога по-малко...
Благодарна съм ти, прекрасно човече, че придаваш смисъл на егоизма ми точно сега и точно в този момент. Обичам те.
Искам да споделя тази щафета с хората, благодарение на които съм част от едно голямо и прекрасно, поетично общество, защото те наистина си заслужават да бъдат прочетени...
Phibi – Защото ми е близка като слънцето и я обичам, за това, че я има...
BLUEROSE – Защото никой, никога не ми е бил по-приличен в стиховете си...
{dulgokoska} – Защото, без да я познавам, знам, че има прекрасна усмивка... точно като самата нея.
Боби – Защото е един типичен, луд скорпион и го обичам за това…
иринка – Защото по някаква причина ми се струва, че споделяме едно светоусещане
Афродита – Защото е Богиня...
vOsYcHnA_pRiNcEsA – Защото е прекрасно –стойностен човек...

Светът е от стъкло

Светът е от стъкло. И толкоз.
Точка. Или две. Не ме интересува.
Поискай ме такава - убедена.
Поискай ме сега. Когато струвам.
Поискай ме, защото си отива
най-цветното от цветната палитра
и няма време. Нито много думи.
Живеем днес. И няма утре
в което да се боря и за тебе,
когато ще се боря с младостта си
и докато я пускам да си иде
ще пусна с нея любовта си.
Пойскай ме такава - убедена,
че някак си животът ни си струва.
Пойскай ме. Преди да ме намразиш
веднъж поне ме боледувай.
Поне веднъж. А после да си отивай,
защото споменът не можеш си го купи.
Светът е от стъкло. И толкоз.
Преди да ни омръзне ще се счупи.

По грешка

Ранена съм. Разтреляй ме. И толкоз.
Не ме оставяй жива, но сама.
Излъгах Дявол и излъгах Бога,
че има нещо свято в любовта.
А тя била една бездомна птица,
защото всекиго убивала със песента си.
Животът можел да роди и смърт,
ако се влюбиш като агне във вълка си...
Ранена съм. Застреляй ме. И толкоз.
(Какъв късмет. Да ме довършиш сам!)
Помислих, че вълка е всъщност господ...
Не ме оставяй жива. Да го знам.

20

В отговор на друг въпрос...
Прекарах празника в мълчание (А злато?)
(Фанфарите са свирели за друг.)
Три - четири кристални, празни чаши.
(Не ме видя, макар че беше тук.)
Приятелите ги събрах... във два квадрата.
Не ги виня. Случайно са се спрели.
Изглеждам ли излъгана... навярно!
(Разбрах, че щастието не е за големите.)
А празника... си беше (нечий) празник.
Поплаках си... защото съм момиче.
И пак останах... свикнала да губя,
защото продължих да те обичам.
Посветено*

Ще се споделям

Ако се върне старата любов,
кажете й, че вече не живея.
Едно мастилено петно (Като петно)
остана вместо мене да тъмнее.
А пък от тук (Две педи под света)
все още е красива планината...
От старите приятели един
не се е сетил още, че ме няма.
И вместо следващ стих реших,
че този път ще те оставя безсловесен
премного истини открих...
и няма начин да ми стигне времето.
И няма начин да ми стигнат и очите.
(Видях дъги и беше ми достатъчно)
От тук до следващия си живот
ще се споделям само с тишината си...

Недообичане

Душата ми в онази сутрин изпищя.
От дълго време чувствах, че ме париш.
Аз не обичам чуждата любов...
щом моята е само за "Наздраве".
Все някой ден за мен ще заболиш
от лудостта, че всъщност си отивам.
(Той дяволът не е запалвал свещ,
защото никога не е умирал.)
А мен от тебе доста ме болеше.
И плаках дълго, бях момиче...
Нас просто ни е писано така,
да се намразим от недообичане.

Ти се страхуваш от мен

Ти се страхуваш от мен.
На едно ме претегли с презрените.
Тия дето ти дават любов
им я връщаш с отрова по вените...
Ти не трябва да сядаш до мен.
А си сядал и с Дявол, и с Бога.
И сте пили задружно сълзи.
Не от чужди сълзи. А от моите.
Ти си точно от тези мъже...
Ненаситен, невидим... и дързък.
Ти не можеш да страдаш за мен,
защото си жив... ала мъртъв.

Животът няма милост

Познах, че си отиваш. По очите.
Тук спират всички опити да ме обичаш.
Мълчи сърцето. И безделничат очите,
защото всяка гледка ме боли... като отричане.
А пък живота няма милост. Нито име.
И често ме настъпва по сълзите.
От стогодишната ми памет, помня само,
че никой, никъде не ме обичаше.
И всеки миг, към този миг отнасям.
Не ми е дадено да съм щастлива.
Животът няма милост. Или име.
Но знае точно как ми се умира...

И тези пламъци...

"Палачът и затворникът се качваха"

И тези пламъци. Със тях ще ме задавиш.
Ще ме разстреляш със световните обети.
И някой ден душата ще попита...
Какво ни има? На епохата. И мене.
Защо съм вързана? Към писъка. И към стената.
И всяка слабост съм изпивала до дъно.
Защо във целия човешки безпорядък...
На мене точно ми се случи. Да ме счупиш.
Защо увиснах точно в твоите зеници.
За да забравя вчера. И да нямам утре.
И за остатъка от сто живота...
ти нито да ме искаш. Нито да ме пуснеш.

Хоризонт

Не виждаш ли какво ми причиняваш?!
Оставяш ме да се надвиквам с Безсловесните,
които нямат нужда от любов
или от залези и други добродетели...
Аз трябва да продавам самотата си.
И след това. Да те купувам.
Каквото и да е. Едно отричане.
Дори с цената на уплашени куршуми...
Аз трябва да спестявам от сълзите си.
За да заслужа даже... безразличие.
Каквото и да е. За да вървя
към хоризонта на едното ти обичане.

*Посветено на единствения човек, нежелаещ да бъде обичан...

Пиянство

За най-голямата любов. Все песни.
Не искам да ги знам. И да ги знам.
Най-страхливите хора живеят. От вяра.
И не мога да бъда от тях.
И не мога да чакам зад ъгъла нищото,
да отпивам каквото сервират с отровата.
Да осъмвам самотна, нежна и ничия
докъдето ми стигне Неволята...
И не мога да мисля трезво, пияна.
Да живея с човешките слабости...
Да вярвам в такава себична любов,
е все едно да се напия със душата си.

Почти любов (Дъжд)

Най-сухите очи ме насълзяват.
И всеки дъжд ме мокри... като дъжд.
Коя съм аз?! Целувам ти очите.
И уж е обич, а пък ме боли до кръв.
Защото щастието е почти невзрачно.
И знам, че миг му трябва да отмине.
Заканва ми се през стъклото леден дъжд,
че най-голямата любов ще ме убие!

Искам да бъда обичана

Погледни ме! Искам да бъда обичана.
Будя се да се събудя. Голяма.
Да си играя на прегръдки с някой. Истински.
Страшно ми е. И се изпарявам.
И пак ще трябва да започвам отначало
живота си чуплив като новородено
със късите му и студени нощи,
докато някъде са обявили равноденствие.
И пак ще трябва да прохождам. (По земята)
Да имам много, а пък нищо в мен да няма.
Будя се да се отърся. От плацентата.
А някой ме обичаше на пет. И беше мама.

Всеки петък е неделя

Сега не виждам кой ми се обажда.
(Очите ми се крият като цигани.)
Случаен ден, подобен като празник,
когато не празнува никой.
Защото всеки петък е неделя.
И няма за кога да се празнува.
И няма никой. Никой за обичане.
Една прогноза облачна затуля
/понякога случайно новините./
Защото краткото пространство под душата
не е земя. (А петък е неделя.)
И няма никакво празнуване.
А само време за разделяне.

Животът ми полека криволичи (Защото времето е плакало във мен)

Защото времето е плакало във мен
и вече съм отчаяно ранима.
Прибрах във левия си джоб една любов,
куршумите и тъжното си минало.
(Защото името не е човек.
И да прощаваш, но не може да обича.)
По прави улици, покрити със липи
животът ми полека криволичи
плачлив като очите на дете.
И пламнал над среднощните морета.
Бездънен като гърлото на Ада
и празен до тавана на небето.