SkitnicaVmoretO

Час на разсъмване

2009-12-16T19:01:00.002+05:00

Ще ти кажа, че има час на разсъмване

когато душата ми бяга от тялото

и ляга до теб уморена.

Аз не съм само някакво минало сбъдване

за да тръгна от тук наранена.

Като някое малко момиче - бездомниче,

да потърся другаде щастие.

Нямам сили да бъда далече от тебе,

любовта ми е тихо безвластие.

И само малко по-упорита

от куп природни явления - бедствия.

Платих си билета - да се боря за теб

и се боря дори най-тържествено.

За това ме пусни да си легна до теб,

знаеш има час на разсъмване,

когато ръцете (уж тънък лед)

ме прегръщат и пак ми се сбъдваш.

Хербаризираният човек

2009-06-26T00:51:00.003+05:00

"Нищото поражда невероятно чувство на празнота, а празнотата е убийствена константа"

Дензъл Ребеловски

Последната любов я преживях.

Като ранено куче, хвърлено на двора.

Не ми е крив стиха. Или света.

Не мразя празниците, виното и хората.

Дори да страдам. Имаме небе,

което да ме пази от незнайното.

Сълзата ми, в окото на дете

е по-добре да се прегърне и да падне.

Сега се плаша повече от нищото.

От празните константи на сърцето си.

Защото вместо гняв се скрих (Като поет)

между стари редове от стиховете си.

(Не)Поименно (Поисках да вали)

2009-06-26T00:49:00.001+05:00

Поисках да вали. И заваля

една такава тъжна. Тишината.

Обличай се. Навън, ще застуди

споменът, че някого си чакал.

И ще се свърши. Всичкото. На всичко.

Задето толкова си чакал някого,

а си пропуснал хиляди жени.

Прежалих те.

И теб. И другите. И всякого

Делириум

2009-06-26T00:46:00.002+05:00

Ставам от сън, за да гледам в съня си.
Само ти си виновен за всичко.
Моят живот - едно огледало
в което всичко е криво. И лично.

Трябваше малко да ми се случи.
Да бъда щастлива и млада.
Каквото очаквах, каквото поисках
е всичко, което съм нямала.

Ставам от сън. Нереална реалност.
Гледам в света като филм...
Така те получих - сто пъти мислено.

Трезво живее, човек щом е пил...

(На) майка ми

2009-06-26T00:42:00.003+05:00

А майка ми (Онази белолика дама)

ме учеше да ходя на нозете си.

Тя, милата, отдавна неживяла

се спънала в уроците на времето.

Във всички случаи, за да живея аз

е скършила крилете си (Навярно).

Не се научих да летя

и просто паднах. Срам ме е

че исках винаги да спра земята

и тихо слизах вместо да изкачвам,

онези хоризонти за които мама

ми беше дала стълба. И ме чакаше.

ПРЕДАЙ НАТАТЪК ИЛИ НЕКА ПРОДЪЛЖАТ ДА ВАЛЯТ ИЗНЕНАДИ...

2009-06-18T23:38:00.003+05:00

Ех, Гео, Гео...

Да ми е честито участието в щафетата. Малко тривиално вече ще стане, но и аз не съм очаквала да бъда включена в такова начинание, предвид факта, че не съм кой знае колко активен блогър.

От друга страна пък си те познавам и знам, че когато ме изненадваш, ме изненадваш винаги приятно и ме караш да се чувствам повече от чудесно.
Остава само да си кажа, че се чувствам поласкана, поканата ми за това начинание да идва точно от теб, защото знаеш колко високо ценя мнението, приятелството и подкрепата ти.

И защото няма да мога да те включа в седемте души на които да предам посланието нататък ми се ще да знаеш, че ти щеше да си първия човек в списъка, ако поканата идваше от друг, защото си прекрасна. Защото обичам както поезията ти, така и прекрасното ти сърце, от което идват всички думи, стройно подредени в брилянтните ти стихове, защото си един широкоскроен и достоен за уважение, мъдър и себераздаващ се човек. Щастлива съм да те познавам. Прегръщам те!

И тъй... Аз в седем точки... съм една доста сбита и посъкратена версия на Скитница, затова ще се опитам да си кажа наистина само най-важното без излишни типично поетични разливания извън темите, но все пак нека ми е простено ако се отплесна отново из моретата...

Първо: Защо поезия? От толкова много неща за правене в никакъв случай не съм си избирала поезията. Тя си ме е избрала. И откакто сме си дружки откривам в римите начин да се самосъхраня, да се самоосъзная и да видя черно на бяло в какъв етап на живота си съм, като в същото време да го запечатам завинаги, точно такъв, какъвто е в действителност, за да си спомням и нататък тези малки и драматични мигове, които са били част от пътя ми.

Второ: Семейството ми... едни хора, които двайсет години ме обичат безрезервно и ме разочароват съвсем по човешки... Хора, които пряко или косвено са ме направили това, което съм и за което ще им бъда вечно благодарна. От тези хора всекидневно се уча каква не трябва да бъда и какво искам да взема от тях, но най-вече съм им благодарна, задето ме учат, че трябва да ги надскоча, за да бъде осмислен техния и моя собсвен живот.

Трето: В духа на последното изречение – Признавам си, че стремежът да надскочиш околните и най-вече самия себе си, най-често е пагубен за душата, но някак си просто го нося в себе си. И понякога се ненавиждам за това. От друга страна вярвам най-искрено, че за да осмислиш съществуването си непрестанно трябва да се стремиш към нещо, нещо повече от това, което имаш, което представляваш, което си постигнал, защото ако не се опитваш да вървиш надолу, колкото и бавно и трудно да бъде, то непременно потъваш бързо и безпроблемно надолу и все надолу.

„И внезапно аз допуснах, че мога да искам нещо повече за себе си, да постигна нещо значимо, да бъда господар на собствената си съдба, да взема живота в собствените си ръце” – Джон Легиазмо

Четвърто: Приятелството. Не приятелите. А приятелството. Това, което смятам за най-важно качество у човешкия характер : способността да бъдеш лоялен, верен и безкористно влюбен в един или група хора. Стремя се с всички сили да бъда такъв човек, за най-близките си приятели, да им дам възможността да усетят, че колкото и суров да е светът ни, ако има с кого да го споделят, той става едно малко по-добро място за живот. Едно рамо, на което да се облегнеш, една ръка, която винаги да те приветства, една усмивка, която да те усмихва и една добра дума, която да заличава стотици лоши... безценно.

Пето: Телеца си е телец. Той или получава, каквото иска или запъва крака и тръгва с рогата напред. Аз изключение не правя, дори и минимално. Благодарна съм, че нося в себе си майския инат, защото, колкото и да е лош, благодарение на него съм постигнала много неща, за скромните си двайсет години. От другата страна на ината ми, пък стои кравешкото ми търпение, без което до сега бих прогонила безкрайно ценни за мен хора и колкото и да е непоняно на приятелите ми, радвам се, че мога да понеса повече, отколкото може един нормален човек, защото само така успявам да продължа несигурното си пътуване.

Шесто: Болката. Странно, че я споменавам, ще кажете... и то сред най-важните неща... Благодарна съм за болката в живота си по три причини: Защото ме учеше, защото ме направи по-силна, защото ме караше да се усещам жива... Не е щастието, нито дъгата посред дъжд, нито бала с маски, нито хубавото време това, което се помни в живота, знам от опит, че най-добре се помни преболялото. Такова усещане не можеш си го купи и след сто години, но и след сто години, колкото и да е овехтяло, си припарва горе вляво, сякаш е било вчера. Та болката... болката е градивна и за това се радвам, че ме е боляло, повече отколкото, че някога съм била щастлива.

Седмо и най-важно: Евгени. Няма да казвам любовта, макар, че любовта с всичките си лица идва и си отива, защото не обичам любовта, обичам конкретен човек, с конкретно име.
Да го кажа така : Знам, че в 99% егоизмът е нещо много, много лошо, но има един случай когато съм егоист до мозъка на костите си и вярвам, че така трябва да бъде. Вярвам, че любовта е доза егоизъм, тогхава когато така силно обичаш, че искаш да скриеш любимия човек от очите на света, да го имаш само за себе си, всеки миг, всеки ден, завинаги. Да му дадеш всичко и да се надяваш той да ти даде всичко. Обичам този човек, точно по този обсебващ и егоистичен начин и наистина е чудесно, че той споделя живота си с мен... понякога повече или понякога по-малко...

Благодарна съм ти, прекрасно човече, че придаваш смисъл на егоизма ми точно сега и точно в този момент. Обичам те.

Искам да споделя тази щафета с хората, благодарение на които съм част от едно голямо и прекрасно, поетично общество, защото те наистина си заслужават да бъдат прочетени...

Phibi – Защото ми е близка като слънцето и я обичам, за това, че я има...

BLUEROSE – Защото никой, никога не ми е бил по-приличен в стиховете си...

{dulgokoska} – Защото, без да я познавам, знам, че има прекрасна усмивка... точно като самата нея.

Боби – Защото е един типичен, луд скорпион и го обичам за това…

иринка – Защото по някаква причина ми се струва, че споделяме едно светоусещане

Афродита – Защото е Богиня...

vOsYcHnA_pRiNcEsA – Защото е прекрасно –стойностен човек...

Светът е от стъкло

2009-06-18T22:13:00.000+05:00

Светът е от стъкло. И толкоз.

Точка. Или две. Не ме интересува.

Поискай ме такава - убедена.

Поискай ме сега. Когато струвам.

Поискай ме, защото си отива

най-цветното от цветната палитра

и няма време. Нито много думи.

Живеем днес. И няма утре

в което да се боря и за тебе,

когато ще се боря с младостта си

и докато я пускам да си иде

ще пусна с нея любовта си.

Пойскай ме такава - убедена,

че някак си животът ни си струва.

Пойскай ме. Преди да ме намразиш

веднъж поне ме боледувай.

Поне веднъж. А после да си отивай,

защото споменът не можеш си го купи.

Светът е от стъкло. И толкоз.

Преди да ни омръзне ще се счупи.

По грешка

2009-06-18T22:12:00.001+05:00

Ранена съм. Разтреляй ме. И толкоз.

Не ме оставяй жива, но сама.

Излъгах Дявол и излъгах Бога,

че има нещо свято в любовта.

А тя била една бездомна птица,

защото всекиго убивала със песента си.

Животът можел да роди и смърт,

ако се влюбиш като агне във вълка си...

Ранена съм. Застреляй ме. И толкоз.

(Какъв късмет. Да ме довършиш сам!)

Помислих, че вълка е всъщност господ...
Не ме оставяй жива. Да го знам.

20

2009-06-18T22:10:00.000+05:00

В отговор на друг въпрос...

Прекарах празника в мълчание (А злато?)

(Фанфарите са свирели за друг.)

Три - четири кристални, празни чаши.

(Не ме видя, макар че беше тук.)

Приятелите ги събрах... във два квадрата.

Не ги виня. Случайно са се спрели.

Изглеждам ли излъгана... навярно!

(Разбрах, че щастието не е за големите.)

А празника... си беше (нечий) празник.

Поплаках си... защото съм момиче.

И пак останах... свикнала да губя,

защото продължих да те обичам.

Посветено*

Ще се споделям

2009-06-18T22:09:00.000+05:00

Ако се върне старата любов,

кажете й, че вече не живея.

Едно мастилено петно (Като петно)

остана вместо мене да тъмнее.

А пък от тук (Две педи под света)

все още е красива планината...

От старите приятели един

не се е сетил още, че ме няма.

И вместо следващ стих реших,

че този път ще те оставя безсловесен

премного истини открих...

и няма начин да ми стигне времето.

И няма начин да ми стигнат и очите.

(Видях дъги и беше ми достатъчно)

От тук до следващия си живот

ще се споделям само с тишината си...

Недообичане

2009-06-18T22:08:00.000+05:00

Душата ми в онази сутрин изпищя.

От дълго време чувствах, че ме париш.

Аз не обичам чуждата любов...

щом моята е само за "Наздраве".

Все някой ден за мен ще заболиш

от лудостта, че всъщност си отивам.

(Той дяволът не е запалвал свещ,

защото никога не е умирал.)

А мен от тебе доста ме болеше.

И плаках дълго, бях момиче...

Нас просто ни е писано така,

да се намразим от недообичане.

Ти се страхуваш от мен

2009-06-18T22:06:00.000+05:00

Ти се страхуваш от мен.

На едно ме претегли с презрените.

Тия дето ти дават любов

им я връщаш с отрова по вените...

Ти не трябва да сядаш до мен.

А си сядал и с Дявол, и с Бога.

И сте пили задружно сълзи.

Не от чужди сълзи. А от моите.

Ти си точно от тези мъже...

Ненаситен, невидим... и дързък.

Ти не можеш да страдаш за мен,

защото си жив... ала мъртъв.

Животът няма милост

2009-06-18T22:05:00.000+05:00

Познах, че си отиваш. По очите.

Тук спират всички опити да ме обичаш.

Мълчи сърцето. И безделничат очите,

защото всяка гледка ме боли... като отричане.

А пък живота няма милост. Нито име.

И често ме настъпва по сълзите.

От стогодишната ми памет, помня само,

че никой, никъде не ме обичаше.

И всеки миг, към този миг отнасям.

Не ми е дадено да съм щастлива.

Животът няма милост. Или име.

Но знае точно как ми се умира...

И тези пламъци...

2009-06-18T22:03:00.001+05:00

"Палачът и затворникът се качваха"

И тези пламъци. Със тях ще ме задавиш.

Ще ме разстреляш със световните обети.

И някой ден душата ще попита...

Какво ни има? На епохата. И мене.

Защо съм вързана? Към писъка. И към стената.

И всяка слабост съм изпивала до дъно.

Защо във целия човешки безпорядък...

На мене точно ми се случи. Да ме счупиш.

Защо увиснах точно в твоите зеници.

За да забравя вчера. И да нямам утре.

И за остатъка от сто живота...

ти нито да ме искаш. Нито да ме пуснеш.

Хоризонт

2009-06-18T21:52:00.000+05:00

Не виждаш ли какво ми причиняваш?!

Оставяш ме да се надвиквам с Безсловесните,

които нямат нужда от любов

или от залези и други добродетели...

Аз трябва да продавам самотата си.

И след това. Да те купувам.

Каквото и да е. Едно отричане.

Дори с цената на уплашени куршуми...

Аз трябва да спестявам от сълзите си.

За да заслужа даже... безразличие.

Каквото и да е. За да вървя

към хоризонта на едното ти обичане.

*Посветено на единствения човек, нежелаещ да бъде обичан...

Пиянство

2009-06-18T21:51:00.000+05:00

За най-голямата любов. Все песни.

Не искам да ги знам. И да ги знам.

Най-страхливите хора живеят. От вяра.

И не мога да бъда от тях.

И не мога да чакам зад ъгъла нищото,

да отпивам каквото сервират с отровата.

Да осъмвам самотна, нежна и ничия

докъдето ми стигне Неволята...

И не мога да мисля трезво, пияна.

Да живея с човешките слабости...

Да вярвам в такава себична любов,

е все едно да се напия със душата си.

Почти любов (Дъжд)

2009-06-18T21:50:00.000+05:00

Най-сухите очи ме насълзяват.

И всеки дъжд ме мокри... като дъжд.

Коя съм аз?! Целувам ти очите.

И уж е обич, а пък ме боли до кръв.

Защото щастието е почти невзрачно.

И знам, че миг му трябва да отмине.

Заканва ми се през стъклото леден дъжд,

че най-голямата любов ще ме убие!

Искам да бъда обичана

2009-06-18T21:49:00.000+05:00

Погледни ме! Искам да бъда обичана.

Будя се да се събудя. Голяма.

Да си играя на прегръдки с някой. Истински.

Страшно ми е. И се изпарявам.

И пак ще трябва да започвам отначало

живота си чуплив като новородено

със късите му и студени нощи,

докато някъде са обявили равноденствие.

И пак ще трябва да прохождам. (По земята)

Да имам много, а пък нищо в мен да няма.

Будя се да се отърся. От плацентата.

А някой ме обичаше на пет. И беше мама.

Всеки петък е неделя

2009-06-18T21:48:00.000+05:00

Сега не виждам кой ми се обажда.

(Очите ми се крият като цигани.)

Случаен ден, подобен като празник,

когато не празнува никой.

Защото всеки петък е неделя.

И няма за кога да се празнува.

И няма никой. Никой за обичане.

Една прогноза облачна затуля

/понякога случайно новините./

Защото краткото пространство под душата

не е земя. (А петък е неделя.)

И няма никакво празнуване.

А само време за разделяне.

Животът ми полека криволичи (Защото времето е плакало във мен)

2009-06-18T21:47:00.000+05:00

Защото времето е плакало във мен

и вече съм отчаяно ранима.

Прибрах във левия си джоб една любов,

куршумите и тъжното си минало.

(Защото името не е човек.

И да прощаваш, но не може да обича.)

По прави улици, покрити със липи

животът ми полека криволичи

плачлив като очите на дете.

И пламнал над среднощните морета.

Бездънен като гърлото на Ада

и празен до тавана на небето.

Плащане

2008-07-02T02:55:00.005+05:00

Господи, това е равносметка -
да си притеглиш малкото душа
и да платиш със нея. Чужда сметка.
(Надскочихме кръчмарската цена.)

Отивам си, преди да обеднееш.
Коя съм аз?! (За никого не струвах нещо.)
Не искам да делиш със мен една душа,
щом можем да делиме само свещи,

и да търгуваме на щастието цената.
(Като откраднати съдбите ни се взират.)
Отивам си. Това е равносметка
в която мислено се учим да умираме...

Изтъняло (От учтивост)

2008-07-02T02:55:00.004+05:00

Депресират ме хората с тънки души,
които се късат тихо. По залез.
И просто не мога да плача за теб.
(От страх, че бих се намразила)

Защото аз вечно се спъвам в живота.
(Художникът тъй се препъва в платната си)
Ако утре във всеки дъжд, виждам теб...
Тогава?!... Бих се удавила.

И не ме залъгвай, че само веднъж
от любов и разстрел се умира!
Ненавиждам мъжете със тънки души...
И не моля за теб. (От учтивост.)

Анатема

2008-07-02T02:54:00.002+05:00

Небето е притиснало земята.
За първи път си лягам огорчена.
Какво ако обичам без любов
защото тя се е пропукала във мене...

И във безкрайната, вселенна самота
съвсем по земно съм поискала утеха.
Разстреляй ме. Човешката вина
се тегли само с камъни и кръвна мера.

А пък на мен ми е до тук от изкупления,
към богове, които ме убиват...
Какво ако обичам без любов?!

След литургията и попът си отива.

Сякаш никой не ме е прегръщал (Следите ти крия)

2008-07-02T02:53:00.002+05:00

Сякаш никой не ме е прегръщал.
(Всеки мъж - като вино, утеха.)
Недокосната, тъмна, разграбена
сто години сърцето си вплетох

Боже мой, във бръшлян и коприва.
И изплетох си шал от отричане.
И защо да очаквам да дойдеш?!
(Мене никой не ме е обичал.)

Нито аз съм обичала други.
(Само с длан ги докосвах в сърцето.)
Сякаш никой не ми се е случвал...
Унизително, тихо, нечестно

само теб не успях да изстрадам.
(Сто години по спомен те пия.)
И когато на сън ти прощавам,
пак следите ти в себе си крия.

Не мечтай за мен (Звучиш ми като седем езера)

2008-07-02T02:52:00.002+05:00

Не мечтай за мен. (Аз няма да те моля.)
Ще бъдем двама луди без души.
Нощта е суха. Тичам сред миражи.
Като вода от седем езера звучиш...

Но да те пия и да плача, не желая.
(Помолих те недей да ми звъниш.)
Обичам трудно. Истинска любима,
останала без въздух и очи.

От викане след теб и ветровете.
(Три - четири баира тишина...)
Не ме мечтай. (Треперят ми ръцете.)
Звучиш ми като седем езера...

Разказвай ми каквото пожелаеш...

2008-07-02T02:51:00.005+05:00

"Не е много влюбен този, който разказва добре за любовта..."
(Петрарка)

Разказвай ми... каквото пожелаеш.
И после си върви. Преди да съмне.
Разбрах, че радостта е много тиха...
и всичко казано, не може да се върне.

А пък признатото най-трудно се преглъща.
Ще се задавя, знам. И ще ми стане тежко.
Душата ми отдавна си отиде...
Останалото в мен е нечовешко.

И не в писма. Ти нищо не признавай,
че като другите на сълзи ми ухаеш...
Отдавна знам, че думите не струват.
Разказвай ми, каквото пожелаеш...

Когато вали...

2008-07-02T02:51:00.004+05:00

Защото съм устроена така,
че щом вали да съм ранима.
Открих, че даже топлата ти длан
не може да ме върне между живите.

И техните усмивки са ми чужди,
защото твойта е затулило небето.
(Най-страшно е да нямам нищо,
когато съм ти дала и сърцето си.)

А пък когато във очите ти вали
и всеки ден по милост да те имам...
Аз просто съм устроена така,
когато ме боли да си отивам.

Така е знам...

2008-07-02T02:50:00.002+05:00

Последното довиждане е казано.
Стопил се е и мрачният крайпът...
Така е нощем... ако силно те намразя
душата ми ще изкрещи до смърт.

На безразличните нощта не им е страшна.
(Намерих начини по - тихо да тъжа)
Но ме болят от ляво земните ми истини
и страшно много ме измъчва самота,

когато безразличните изхвърлят рози
и аз не виждам някой да скърби...
Така е знам... когато си обичал,
единствено на вътре се кърви...

Вече не ми се обича

2008-07-02T02:49:00.005+05:00

Вече не ми се обича

Защото ти не си добре дошъл.
А пък и аз съм крайно закъсняла.
И вече не ми се обича!
За утрешен спомен те давам.

За вчера не ми се говори!
А днес оглушах и от викане.
Скрих се във стъклена кула.
Всяка обич е само поискване.

И колко са тихи стените ни,
когато са кухи отвътре...
На мен просто не ми се обича
откакто самотна осъмвам...

Носферату

2008-07-02T02:49:00.004+05:00

Знам защо не спиш.

Защото утре няма да ме има.
Разстреляна на тъмния ти праг,
душата ми тепърва те открива...

Но ако същата си е признала слабостта
да се напива от широките зеници,
то утре с друг ще споделя...
(насила) общите ни бели птици...

Защото същата не може да те има
и тая смърт е нещо много временно...
ако душата ми се пръсне днес... сама,
то утре ти ще ми се случиш...

непременно.

Теб ли чаках?!

2008-07-02T02:48:00.002+05:00

Трябва да живея бързо!
Изостанах от толкова чакане.
Да догоня реките. (А всъщност
няма нужда от толкова страдане.)

Някой хора живеят от удари.
Никнат вътрешно земните истини...
Колко пъти от слабост посмях
да си взема любов до поискване.

А да мина със теб през живота...
Колко много всъщност поисках.
Да обичам така - на инат.
Теб ли чаках?! Какво съм си мислила...

Портрети

2008-07-02T02:47:00.005+05:00

Догонват ме последните ти думи -
болезнено инфарктни редове.
Превърнах те във дупка на сърцето
и после се погребах в теб.

А пък от толкова момичета - портрети,
аз твърде лично взимам любовта.
Един куршум в очите ми остана
за да си спомням земните неща.

И всеки мъж да ме отрича като рана,
намразил всички влюбени сонети.
И само аз навътре да кървя
от толкова момичета - портрети...

Приятно пътуване

2008-07-02T02:47:00.004+05:00

Отдавна забравих виновните.
Влакове късни се сплитат...
Върви си. Облякох очите
които не могат да викат...

А другите страшно тежаха -
камък, завързан на шията...
Върви си. Последен е пътят,
когато един се отрича.

Когато един те предава...
а друг се продава за нищо...
на черната борса остават
мечти и обети в излишък.

Прости ми. Прости си и тръгвай.
За слабост не дават награда.
Перона те чака с усмивка,
а влакът за никой не страда...

Между два бемола

2008-07-02T02:46:00.005+05:00

Душата ми се моли - премълчи ме!
Не ме оставяй думи да теша!
Не ме оставяй, чуваш ли?! Мълчи ме!
От удари не мога да заспя.

Очите ми пречупват небесата.
(От там на капки се оттича любовта)
Мълчи ме. Искам да съм рана,
между отделни молекули тишина.

Не ме крещи. (Не ща и да съм песен.)
От толкова изречени, мъгляви хора,
в живота ти за кратък миг поне
желая да съм пауза между два бемола...

Разделно стихотворение

2008-07-02T02:46:00.004+05:00

*Вдъхновено от Камелия Кондова

Небето е удобно и пияно.
Усмивката на мъж - внезапна радост.
Ако поискаш той ще се откъсне
от земното... да ти предложи ябълка.

Искам да го сложа в кошница.
Докато мога да го гледам ще ми стигне
да преживея няколко епохи
и после да си издера очите.

А той на мен ми е достатъчен,
освен по празниците или рано сутрин,
защото чак тогава осъзнавам -
делим се на обичани и на съпруги.

Удавяне

2008-07-02T02:45:00.002+05:00

Илюзия е тази нощ стъписана,
макар че силно си полепнал по ръцете ми.
Аз знам навярно, ще ми върнеш радостта
след няколко прегърбени столетия.

А до тогава сигурно дъждът е без вина,
за всичкото невидимо и само мислено.
О, ако можех да не те деля
с горчивите, човешки полуистини...

Ала след миг си тръгва нежността...
и стъпваме направо във сълзите си.
И няма как да обясним с дъжда,
че двамата се давим през очите си.

Блус (Ще те изгубя, знам)

2008-07-02T02:44:00.002+05:00

Когато на хубав човек му е кофти...
това е блус."

Празнувам невъзможните ти длани.
Ще те изгубя, знам. Преди да съмне -
един последен миг на лудост или ярост.
И после ще е тъжно... много тъжно.

Въздишките ще се ударят във стената.
Полу - прозрачно "Сбогом". Устни криви.
Добре е всичко да приключва като удар.
Бързо. Преди да се усетим толкова изтинали.

И да рисуваме върху парченца смътен спомен.
(Какво бих върнала, ако се мразя мислено?)
Ще те изгубя, знам. Остават ми сълзите.
И хубав блус. За да е много истинско.

Ако ти не познаваш очите ми

2008-07-02T02:43:00.005+05:00

Ако ти не познаваш очите ми,
ще зазидам зениците в камъка
(А пък малко умирам от сивото...)
и ще бъда безкрайно раздадена.

Като песен в която не пеят...
като песен в която се плаче...
Ако ти не познаваш очите ми
и в юмруци душата ми смачкаш,

ще зазидам очите в молитва
и със теб като с Бог ще говоря...
знам такава любов е убийство,
но за милост аз няма да моля!

Ако ти не познаваш очите ми
ще зазидам зениците в здрача...
знам такава любов е присъда
и само е сърце ми палачът...

Пожелай ме (Нямам никакво истинско време)

2008-07-02T02:43:00.004+05:00

Пожелай ме такава - открадната.
(Днес сама се откраднах за тебе.)
Отречи ме, когато ме искаш...
Няма никакво истинско време

във което за теб да воювам
и на бунт да изпратя сърцето...
И какво, че навярно си струва?!
(От разстрел се умира най-лесно...)

Нека някое друго момиче...
да те има, да бъде целувана.
(Знам, панелните думи за щастие...
много лесно при буря се чупят.)

А викът на ранените чувства...
обеднели от много отричане,
ще ме връщат навярно столетия.
(И това е навярно обичане...)

Пожелай ме, защото очите ми
утре няма да гледат във тебе...
(Отречи ме, защото ме искаш.
Нямам никакво истинско време...)

Нямам нищо

2008-07-02T02:42:00.002+05:00

Нямам нищо такова, което
да си струва. Да бъде откаднато.
От очите ми сто пеперуди
тръгват вечер да спорят със вятъра...

Споделих и последната шепа,
като вик - утешена любов...
Други сто ми говорят за залези,
други сто ми споделяха зов.

А пък аз всъщност теб съм очаквала
да делиме по равно сълзите ми.
Да делим и проклетият дъжд,
който вчера измокри очите ми.

А пък всъщност останах недадена,
като другите бивши момичета...
Нямам нищо. Да бъде откраднато.
Няма нищо във мен за обичане.

Две хиляди години (Не се наддава)

2008-07-02T02:41:00.002+05:00

Две хиляди години... самота.
И после нищо. Дето да ме върне.
Зарових си последната сълза...
във пясъка под скърцащите стълби.

Очите ми безделничат. Като кутрета
все още слепи и невзрачни за света.
Така очаквам нещо да се случи...
смирена и разстреляно - добра.

Среднощно и пияно. Теб очаквам.
(А на Случайните не съм дарила нищо.)
Да ми предложиш дългочакан зов.
Да ме обичаш колкото си искаш...

Но ти не се заканвай, че ще минеш.
Две хиляди години в мен кървиш...
Стотици необичани любими. И научих...
Не се наддава за сълзи.

Само настроение (Наивно)

2008-07-02T02:40:00.002+05:00

Безсънието е само настроение.
Сънят пести за утре. (От кошмари.)
Като се свърши всичко хубаво. (А пък е скоро).
Ще вземам всичко дето ми се дава.

Един пияница. Ще бъда като него -
с продупчени джобове. Малко смъртна.
Не ме е страх, че утре ще се случи
във спомени или копнежи да те върна.

Не ме е страх да те изплача. (И в съня си)
През тъжната си лудост да те викам.
И аз съм като другите - разлюбена...
И като другите. (Това не ме убива.)

Безсънието е само настроение.
Една наивница. Ще бъда като нея -
ще си намеря слънце. Ще си купя котка.
И ще се лъжа, че понякога живея...

Делириум

2008-04-11T01:48:00.002+05:00

Не помня вече някъде да ме е имало.
Но ти ме запомни - отчаяна и малко луда.
И как проклинам твоите очи,
и как сърцето ми забява всеки удар.

Изпих последната си чаша със горчилка.
Не помня вече някого да съм обичала.
Прерязох вените на мнимите мъже,
които нощем гневно ме отричаха...

Не помня вече някога да съм се раждала.
Прегризани любови. Дупки в хаоса...
Познах ли?! Даже в твоите очи...
от ден на ден ме има все по-малко...

Арабия

2008-04-10T03:11:00.002+05:00

Толкова съм жадна.

Искам да пия...

думи до болка банални...

Разнежени струни...

Вятърни кули...

Любови смешно - страдални...
Нека вали

аз събирам във шепи...

вода. Във очите ми Дехна.

Толкова жадна...

Пепел и прах...

Не искам без обич да вехна.
Толкова жадна...

Вали... а не стига...

От обич пресъхнаха устни запалени...

Нищо, че прах сме в устата на времето...

Искам за прах да не бъда раздадена...

Маскарад

2008-02-14T01:45:00.002+05:00

"На масата е другото лице..."

Под маската е целият ти свят...

Дори очите плачат зад очите вече.

Живота ти - същински маскарад.

Дори викът ти - в тишина облечен.

А аз когато викам. Ти страниш.

Глава обръщаш. Даже подминаваш.

Един такъв - ни клоун, и ни артист...

Последната си нежност разпродаваш,

на някой търг за мижави стотинки.

Нощта дори е свила рамене...

Кога се палиш?! И кога се подаряваш?!

(Не стигат вече двете ти ръце.)

А своите да ти подам? И ти изтръпваш.

Дори душата ти не вярва във душата вече.

Намразил си ме. (Може би обичаш.)

Заключил си ме. някъде. Далече.
А пък зад маската е целият ти свят...

Троши се. Рухва. Тишина...

Какъв нелеп и нечовешки маскрад.

Антракти... реверанси. И цветя.

Пристанища (Заченах сълзите си в цвете)

2007-12-08T03:38:00.002+05:00

Боже, продъних земята ти...

(Тя пък глухо изписка в нозете ми.)

Не получих ни прошка, (но съдници...)

и заченах сълзите си в цвете.

Всеки мъж се превърна в пристанище,

от което аз само отплавах...

Знам, след толкова бури ще съмне.

(Вместо мен, просто никой не страда.)

А пък аз цял живот ги изплаквах.

(От сълзите им пих на разсъмване.)

И съм цялата тихо очакване...

всеки следващ, като пръв да си тръгне.

Знам, че викам на сън. (Не и милост)

2007-12-07T21:14:00.002+05:00

От моите прехласнати зеници

изплува изгрева - пиян и непокорен.

(Знам, че викам на сън. И те искам)

А пък утре се връщам престорена.

И се чупя в ръцете ти - сто пъти.

И подпалих небето над двама ни.

Не жали. И си тръгвай. Довиждане.

На душата си в дъното страдал си.

Аз се грабвах от теб и писмата ти.

Неразумно изтръгнах ръцете ти...

Не и милост! Върви си по стъпките!

Просто викам на сън. И през времето...

Издишване (Това над нас не е луна)

2007-12-07T21:12:00.002+05:00

Това над нас не е луна.

(И няма общо с нощтната ми лампа).

Аз вече знам, че в края на нощта,

една въздишка чужда те открадва.

И ще простя на уличната котка,

(Изпих следите ти, но думите не спомних.)

задето се сбогува вместо мен

и те изпраща от незнайния си покрив.

А трябваше да те разлюбя още вчера.

(Днес бих могла и стих да ти напиша.)

Наместо туй мълча. (Не е луна...)

за "Сбогом" просто тихо те издишах...

Свърхдоза

2007-11-14T01:11:00.000+05:00

Очите ми съвсем ги изгори. Отивам си.

(Видях достатъчно. Дори и чудо)

Мълчат зловещо нощните води...

(Подобно мен и те са плетени от лудост.)

Последен шанс да ми свалиш звезди.

А после две таксита, да си ида -

едно за мен. Едно за чуждите сълзи.

(А твоите не вярвам да ги видя.)

Аз иначе съм силна. (По наследство)

И само в църквата душата ми се молеше...

Ако ми беше Бог... (А мразя Богове),

то днес от вяра ми дойде във повече.

Вълчица в храма

2007-11-14T01:10:00.001+05:00

Живота ме осъди - сто пъти на Ад...

а все по-свята в нощите ти влизах.

Очите си препълних с плът и следващ грях.

(А във душата ти - по-чиста от молитва.)

Сърцето си осъдих - сто пъти на Смърт,

а теб най-малко двеста те убивах.

Престори се небето (Наместо дъжд, валеше кръв)

А ти ме искаше от глупост (Или милост.)

А трябваше да сложиш тежък катинар

(Сега в безсъние със раните ти вия).

И сто пъти на непознати да беше ме раздал,

преди до смърт да ти оставя диря...

Неизплакано

2007-11-03T04:29:00.001+05:00

Господи, полепнах по стените.

Земята под нозете ми е като длан.

Намирах много. А по сто пъти го губех.

Един живот - спектакъл изигран.

Преди дори да е започнал. А изречен.

И всеки стих - неписан. А мечтан.

Прогоних много. Някои ме обичаха...

А мен ме нямаше. И всеки беше сам.

По малко лъган и презрян. От нецелуване...

във крайчеца на устните му се стопявах.

Господи... задавям се в сълзите си,

които цял живот за никой не изплаках.

Най-истинският

2007-11-03T04:28:00.001+05:00

Най - истинският си отиде.

Взе небето.

Превърнах го във стих. А ме боли.

(Предимно плача. И не се срамувам)

Дори дъгата ми до смърт се отегчи.

Най-истинският си отиде.

Идват други.

И някой имат хубави очи...

(Предимно ги отпращам. И пирувам.

Със отлежало вино от сълзи.)

Най-истинският си отиде.

А земята...

(По правило все още се върти)

Не влизам в църква. Бог е милост...

ала най-истинският няма да прости.

(Не)споделено

2007-11-02T03:34:00.000+05:00

Не ми споделяй леглото си.

Чужда съм.

А последният блус е за друга.

(Аз от днес ще танцувам на ум)

И душа не остана за губене.

И ръцете си с мен не споделяй.

(Ще намеря и вино за сълзите.)

Запомни ме... отчаяно силна.

И без миг на страшно сбогуване.

Запомни ме - нищо неискаща.

Даже цяла в копнеж да теперя...

Знам последния блус е за друга.

А пък мен вече друг ме споделя.

И сваляха звездите, слънцето, декорите и реквизита

2007-10-31T04:40:00.000+05:00

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Кога съм го раздала целия на вятъра?

Не ми остана нищо - шепа егоизъм,

сълзлива реплика към края на театъра.

И много вечери на чужди постановки.

А на душата си се клех да бъда своя.

Една игра... без стъклени пантофки

в която нямам име. А не бях и твоя.

Каква ирония за щастие и лудост.

И роклите ми се подреждат кат декори.

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Дали дъждът от мъка се престори?!

А на душата й се клех да имам всичко.

(Зад ъгъла по малко ме открадват)

и свалят някъде декорите и реквизита...

Звездите са студени. А не ме и радват.

Повод за небе

2007-10-31T04:39:00.000+05:00

Една дъга, която да ме мами

(И няколко реалности край нея).

Едно мълчание, препълнено от думи

И няколко любови да се смеят...

Веднъж и аз да имам нещо в джоба

(Квартално кино и билети за на никъде).

Такава съм от няколко столетия -

бездомна котка, свикнала да бъде ничия.

Намерих си и хора... да ме съжаляват.

И няколко портрета за да ме обичат.

Приятели с които да споделям масата...

а всъщност истински да ме отричат.

И вече ми е навик да се влюбвам в изгреви.

Усмихвам ти се... Вярвай ми, че съм добре.

Една дъга, която да ме мами сутрин...

е всъщност хубав повод за небе.

От края на земята те усещам (Точно в тази любов е излишно)

2007-10-31T04:37:00.000+05:00

От края на земята те усещам.

(Точно в тази любов е безмислено)

Ако някога в мен прокървиш...

значи всъщност не съм те измислила.

Ако някога в мен се разплачеш

(Аз не вярвам на мъжки сълзи),

непременно от теб ще си тръгна

(Точно тази любов не боли).

Точно тази любов е утеха -

сто бутилки от ужас изпити.

За това с теб не струваме много.

Помогни ми. Спести си сълзите.

Ако някога в мен се задавиш...

(Просто глупав момент на обричане).

Точно в тази любов е излишно.

Тя е обич... без капка обичане.

И да ме отречеш! (Борба бе нашата любов)

2007-10-22T02:29:00.000+05:00

И да ме отречеш на глас! Да не забравиш.

И да се кръстиш, и да чукаш на дърво.

И да проплачеш... че почти си тръгвам.

Дано веднъж ме разбереш... дано.

И до пресъхване дано да ме забравяш.

Брезите покрай тебе да мълчат.

Не те обичам. И не те наказвам.

Дори писмата ми до смърт за теб скърбят.

Но да остана - на среднощните забрави

които ти отдавна си постлал...

не бих могла. На сън дори ме парят

сълзите дето ти не си пролял...

И думите които чаках... Отвържи ги.

Борба бе нашата любов... не знам защо.

Отивам си. Отдавна победена.

Дано веднъж ме разбереш... дано.

Сътресение

2007-10-17T15:36:00.000+05:00

Тази нощ ще бъде пълнолуние.

Ще се задавят мислите на гарван.

Не съм спокойна. Страх ме е да падна

когато се ударя в тишината.

Ще се разтърсят нощните копнежи,

ще се стопят в следите на вълчица.

Отново с грешните ще палим свещ.

А Дявола е много нощтна птица.

Не ми чети писмата, наобратно.

По друг ще дойде северняка.

Ако се вгледаш в клетвите на старец...

И той за някого е плакал.

И ще се сблъскат бурите на много чувства.

От страх и ужас съкрушени.

Не съм спокойна. Нощите се палят.

Не си във мен. А нямам време.

Загубваме завинаги звездите (За две ръце)

2007-10-16T13:28:00.001+05:00

За две ръце - протегнати насреща,

понесли върху себе си тъгата

и две очи застинали у мене,

чийто зов в душа ми е заплакал...

За тях сърце ми е преливало... от песен.

За тях бих минала и хиляди недра.

Преди да падне помежду ни тежка есен

и да прелее най-внезапната река.

За две ръце, които губя... безвъзвратно.

За две очи, които спомням нощ и ден.

Аз знам, че тръгна ли... без теб оставам сляпа

и тоя свят вовеки променен.

И думи две, който си копнял отдавна...

ще ти изпратя аз - по вятъра заръка.

Не ги чети. Не си открадвай

ти на сърцето ми най-призрачната мъка.

Защото трябва нещо да се случи,

кога най-тъжното между ни се е спряло

загубваме завинаги звездите...

и трябва да започнем отначало.

En tus labios hay indicious de que existe un paradiso /Son ellos mi aqua bendita te digo/*

2007-10-14T18:22:00.000+05:00

На устните ти го прочетох. Има рай.

Но раят никога не е за живите.

Душите си нахранихме с илюзии...

а и от сънищата ни се пада по-възвишено.

Изсипват се над мислите звездите.

По-късно се познават някои истини -

разлъките се пият с много вино

и ни болят ужасно (Само мислено).

В останалото време те сънувам.

Или те чакам (Не че съм се вричала.)

Защото казват, че е много важно

поне един до смърт да съм обичала.

***
На устните ти го прочетох. Има рай.

Защото казвам ти,че са като вода светена.

Дано достатъчно да съм се молила приживе

и в някой друг живот да бъда опростена.

*En tus labios hay indicious de que existe un paradiso /Son ellos mi aqua bendita te digo/

(По устните ти има знаци, че съществува рай /Защото са като светена вода казвам ти/)

Ya estoy cansado del "te quero"...*

2007-10-12T21:45:00.000+05:00

Уморена съм. Да те обичам на инат.

Писмата си ги пиша до поискване.

Не ми достигат музика и цвят.

Какво отричане на собствените истини.

Омръзна ми. От лутане във нищото.

(Реките ми се смеят до пресъхване.)

От собствени забрани да те имам

и глупаво междувселенно себетърсене.

Ужасно изтощена съм.Да казвам "Искам те".

Завързаните думи ме пресичат.

Да те желая мислено ми е ненужно

когато устните ти се кълнат, че ме отричат.

*Ya estoy cansado del "te quero"...( Вече съм изтощена от "Искам те")

Ще се разсмее вятъра (Ще огласи следите)

2007-10-12T02:51:00.000+05:00

Ще се разсмее вятъра виновно.

Много мисли...

ограбени от собствена вина.

И тая обич... ненадейна ще си иде

стопена във последната зора.

Очите никога не виждат...

когато се напивам от тъгата.

Не бях добра. Напразно се ударих

във скърцащите стъпки на мъглата.

Да бъдеш първата любов за мене -

премного нежност ти спестих.

Последна може би. Не ме преглъщай.

И името ми в клетви не търси.

Отивам си. Отдавна забранена.

А вятъра следите ми оглася...

Така е писано. Съдба човешка -

с последната любов да се намразя.

Тя е като празник

2007-09-29T14:43:00.000+05:00

А тя приличаше на празник.

И винаги на другите се случва.

Прекръства се последния нещастник

и на ръце си я понася мъчно.

***

И устните ти се събличат. До неволя.

Очите полудяват да се взират.

Тя е трудна... като ъгъла на стая.

А зимата отдавна е откриване.

***

Мълчи последната икона. Кръсти се.

Тя е като празник.

Но винаги на другите се случва.

Наричай я любов или пък Дявол.

Защото тя за вдишване... е трудна.

Зная, че съм леко крива и некрасива

2007-09-29T14:38:00.000+05:00

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.
***

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

***

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

***

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Трудна за преглъщане (В теб съм мъртва)

2007-09-29T14:36:00.001+05:00

Аз съм трудна за чуждо преглъщане.

И до вчера бях мъжко момиче.

На едно днес се моля със грешните.

В теб съм мъртва. Миг на безличие.
***

В теб съм чужда. Кошмари без име.

Като совите нощем се будя.

И те гледам - теб бившо обричане

и през лудост знам, че те губя.

***

В теб съм тъжна. Портрети във сиво.

Много дълго се лутах в прахта ти.

Избледняла от глупаво тичане

много истински клетви отпратих.

***

В теб съм мъртва. И трудна за дишане.

А довчера бях мъжко момиче.

Много тежко ме гледат очите ми.

Аз не търся. Умрях от обичане.

Утре (Нека съм твоя)

2007-09-29T14:35:00.001+05:00

Нека съм твоя. Светлинни желания.

Всяко "утре" в безсъния срещам.

Да се давят последите, влюбени залези.

Ще се кръстя. Отдавна съм грешна.

***

Ще изцапам очите си с кръв до зениците.

Все съм жадна да бъда щастлива.

Ще изпия последните мръсни надежди.

Но от вчера и те не ми стигат.

***

Ще окапя с листата... от срам или тежест.

Все изчаквам да бъда спасена.

Не открих хоризонти. Успях да се лутам

в теб и най-вече във времето.

***

Нека съм твоя. Светлинни копнежи.

Всяко "Утре" звучи безнадеждно.

Накъсах душата. И тя си отива.

Всяко "утре" е твърде далечно.

Неромантично

2007-09-29T14:34:00.001+05:00

Онези залези са некрасиви. И тежки.

Малко си струва да бъдат видени.

И понякога мамят очите. Тъжно време.

Романтиците отдавна са презрени.
***

А ненужни. Зори, морета, брегове.

Каква ти жажда?

В тях очите си никой не мие.

Реките са мъчни. И неромантични...

А на мен от там... не ми се пие.

До после (Площада не заспива)

2007-09-29T14:33:00.001+05:00

Целувай ме. Площада ще изчака

преди прегърнат в булеварда да заспи,

аз знам, че стъпките ти трепетно очакват

по тях да тръгнеш тихо, призори.
За тази вечер няма да говоря...

аз трябва да съм ничия сега.

Целувай ме. До после ще остана

наказана от Господа земя.
И по настръхналите зеници, сълзите

на влажна смърт приличащи, ще скрия.

Целувай ме. Аз знам, че тия дири

със дъжд площада ще отмие.
Целувай ме. До после ще съм бивша.

И утре можем да заспим...

Сбогувай се. До после имам право

в едно безсъние последно да мълчим.

Стъпки (Вода ти наливам)

2007-09-29T14:30:00.001+05:00

Разхождаш се по прашните си стъпки,

а пътят следите ти крие...

Мокри дири оставям на ум,

а вълните след мене се вият...
Уморени ни водят нозете ни

и се скитат безспирно навън.

Ти минаваш през мен и очите ми,

аз вода ти наливам на сън.
С тебе двама - последните скитници

от пътеките свят си градим...

Всеки опит да срещнем душите си

се превръща във тихи зори.
И мълчат зорите ни, страннико

само мислено пращат си зов,

но го крият пътеки и приливи...

и угасваме с теб без любов.
Уморени от толкова лутане

ще се срещнем ли двама след време,

че пътеки не срещат море,

а водата без тебе немее...

Дали се лутам в теб...

2007-09-29T14:28:00.001+05:00

Дали се лутам в теб...

жена без име...

един портрет във рамка... на стена.

Заспали са на устните звездите,

в косите ми преплела се нощта.

Дали се лутам в теб...бездомна нежност...

Преглътната въздишка и тъга.

Какво не бих ти дала... за да ме намериш

през огъня на хиляди слънца.

Какво не бих ти дала... за да се опариш...

и раните на светлия ти зов

да излекувам, да целуна... че кръвта ти

е доказателство за твоята любов.

И още топла да попие в твойте клетви...

ще имам име, плът... душа.

Какво не бих ти дала... намери ме

и после аз във теб ще изгоря !

А нощем се разпръсваха очите ти (Запомняне)

2007-09-29T14:26:00.001+05:00

A нощем се разпръсваха очите ти

като внезапен, летен звездопад.

И помнят прилива на устните косите ми,

ръцете на обичан непознат...
Сънят ми помни как посрещаше въздишките

и влюбените залези, без имена.

Как падаха в душата ми трвогите

като обрулени от вятъра листа...
И помня всичко - мигове и звуци,

как мислите ти в моите се топят...

Ръцете ти разливащи се в мене,

които нямат страх да изгорят.
И твоето целуване за края

все още помня цяла... и кълна.

А нощем се разпръсваха очите ти,

като внезапен, летен звездопад...

Прощално

2007-09-24T02:01:00.001+05:00

Откъснал си с ръката си гореща

последните сълзи останали във мен.

Отива си последната ни среща

навярно неуспяла да ни спре.

Да, днес сънят ни е събуден

и забравен.

И нито срещи, нито зов.

Дори между ни да се случи чудо

ще си отиде нашата любов.

Ще се стопи в последените ни стъпки.

Във думи, в мигове последни.

Ще си отиде и очаквания дъжд...

и с тебе ще осъмнем бедни.

Като клетва...останала без думи и без стон.

Да, всички срещи идват... ненадейно

и си отиват по един и същ закон.

Отмиване

2007-09-24T02:00:00.001+05:00

Аз навързах в косите си думите.

И отдавна не пиша писма.

Тишината постла си на устните

като тежка и мръсна мъгла.

Като спомен нагарчащ през раните,

тръгва с мъка последния зов...

търкулен насила от шепите

на ранената моя любов.

И преглъщам наивно сълзите си.

И банално те викам на сън.

Нося в себе си мисли проядени

и душа прогорена от скръб.

Аз навярно отдавна съм свършила.

Няма миг, няма стон... нито път.

И те нося в сърцето си плачещо

и отмивам следите ти в друг.

После питай прахта (спомени)

2007-09-24T01:27:00.001+05:00

Ще отмия следите ти

преди да се препънат устните във тях.

Всеки спомен си тръгва обратно по дирите

като миг разкаяние превърнат във прах.

Ще си тръгна нелепо, нечакано...истински.

И през някакъв глупав, налудничав смях...

Ех, добре че не плача пред теб до поискване

и не сбирам в дланта си разлъки и страх.
Ще си тръгна. Пред мене ще бягат словата ми....

като мигове мъка от вятър отнесени...

и ще чезнат без време спомени-прах.

После питай прахта... за мен... и за себе си.

Знам, че съм леко крива и некрасива

2007-09-23T21:40:00.000+05:00

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Сънувай ме в зори

2007-09-17T22:52:00.000+05:00

Три нощи, четири луни.

Зорите ми се месят в урагани.

Понякога останали сами,

проплакват сънищата ни

със гласове на врани.

В мълчание се стягат ветровете,

една ли нощ над двама ни са бдяли.

Не идвай никога при мене призори,

за мойто утро няма длани.

И няма устни. Думите пресъхват.

Реките се разливат на обратно.

Не срещат бреговете ми вълни,

че срещите ми си отиват безвъзвратно.

Нежалени, неканени. Миражи.

Ела във нощите ми - вик изтръгнат.

И после ме сънувай във Зори...

Зори, които няма да се сбъднат.

Ще се разгърнат нощите

2007-08-23T03:40:00.000+05:00

Ще се разгърнат нощите и кладите ще пламнат

ще дойдат демони със смъртни имена

ръцете им ще те притегнат в спазъм

в окъпана от пълнолуние луна.

Не идвай, момко. Парят ми очите.

В мен устните проклятие и стръв.

Ще те притеглят с вопъл и косите

ще те завържат като тънка връв.

Отгоре ще се спуснат седем птици.

Пророчество в зениците им спи.

И в седем нощи ще се палиш... и утихваш.

Като змия в нозете ще пълзиш.

Не идвай, момко. Младост ти е тука.

Сърцето бие в силната ти гръд.

Ще се разгърнат нощите и нокти си ще впия...

ще искам дух, и кръв, и плът.

Попътно

2007-08-12T02:48:00.000+05:00

Ще се разминем с теб по гарите...

По навик. Вечерта ще скрие

посоката в която тръгваш ти.

От сто живота

мислено си пращаме писма...

и някой глух перон със тебе ни дели.

И нощите ни - лудост или тайна

зоват се сто пъти и сто пъти мълчат,

и срещат хора. Улици... и вятър,

но никога един и същи път.

Неканена, недоцелувана

2007-08-12T02:43:00.000+05:00

Отмий ме от съня си. Посочи ме с пръст.

С проклятие от устни изтръгни ме.

Ти - недосънуван, неизречен блян

по мислите си с пепел изравни ме.

Ти името ми завържи за неизречените думи.

И в седем нощи седем пъти ме отричай.

Мен - неканена, недоцелувана жена,

която никога не спираш да обичаш.

Рисунка

2007-08-12T02:39:00.000+05:00

Болят ме устните.

И пръстите.

И цветовете

с които те рисувах... мълчаливо.

Един внезапен мъж без име, изрисуван

по изпотените прозорци на очите.

Болят нозете ми. Земята ги прогаря

с ехтежа на далечните ти стъпки,

но да те спра - аз призрачно ранена...

ужасно мразя всички евтини отстъпки.

Върви. Гласът ти постепенно ще изчезне

и всички мисли в мене ще болят...

до време.

Ще те рисувам после - в спомен лек...

или от плът...

Едничък зов, завинаги останал в мене.

2007-08-10T23:14:00.000+05:00

За срещите ни - никога несподелени,

в които се преплитат път и зов

и за разлъката която е във мене

преди последната въздишка от любов.

За тези срещи съм се палила...

откъм очите
и никога за други те не дала,

преди да срещнем кръстопът и болка

аз знам, че двамата със теб сме цяло.

Преди да ни отвее черна песен,

аз никога към други не вървяла,

все търся срещите ни - белолика обич

от дланите ни парещи изгряла.

Преди да ни повикат други думи

запомних срещите ни - красота и зов.

Преди отнякъде да долети една раздяла

аз имам тях и твоята любов.

Ти беше най-нежното ми откровение

2007-08-05T02:29:00.000+05:00

И смачкания фас в тревата - вместо сбогом.

И мътния ми поглед на дланта ти спира.

Отиваш си. Събирам мигове последни,

подпряла мъката си у гърба на изгрева.

В сълзи притегнати зениците ми парят.

От мене си отиваш - неизбежен.

Душата ми със ръце си ти прекърши.

Мълчи. Разбирам всичко вече ...

Ти беше най-нежното ми откровение,

което просто трябваше... да свърши.

Няма морета

2007-07-19T16:57:00.000+05:00

Реката мълчи и се влива във себе си.

Не останаха вече морета и пристани.

Няма вече романтични залези.

Две шепи с илюзии тихо сме стиснали.

А малко зад нас е последния отлив

на тази измамена наша любов...

която порастна.

Няма морета. Реката си тръгва без зов.

Ти ме обичаш

2007-07-18T00:34:00.000+05:00

Готова съм. Някой горе е тъжен.

Думите чакат с любов подредени.

Ти ме обичаш... Ти не ме жалиш.

Колко красиво презрение.

Колко очакване, тихо на пръсти

другият пръв да си тръгне.

Да не бъдем винови. Да се прекръстим.

Скрито се молим... сами да осъмнем.

Не сме победени, не са ни пречупили

просто той е решил да си иде.

Колко заблуда в очите ни има,

колко са жалки мечтите

който делим. Сега и открито.

Преди се бленувахме, помниш ли ?!

Като мъртви балади заспиват в кръвта ни

тези изтъркани спомени.

Сега сме ненужни. Страха ни попива

на капки пот върху челото.

Ти ме обичаш... Ти ще си идеш.

От двама ни знам си по-смелия.

На майка ми

2007-07-18T00:01:00.000+05:00

Майко,

помилвай ме със топлия си глас

преди съвсем да се изгубя,

почти не е останал полет в нас

подай ръце, макар да ти е трудно.

Откраднах много мигове от други хора,

но в най-красивите от тях,

ми липсваха очите ти... до болка,

и никога... и никога не бях

достойна дъщеря, но те обичам

тъй както тия стихове у мен

понякога несъвършени, искам само

да те намирам в най-ужасния си ден.

И като мъничко дете да се прикривам

зад побелелите ти от любов коси.

Прости ми майко, много съм грешила,

но те обичам както и преди.

Притежателно

2007-07-16T02:12:00.000+05:00

Ето аз съм твоя.

Какво означава твоито мълчание.

Не мога да мисля от тичане,

но смъртно познавам очите ти, обич моя.

Наказват ме днес с безразличие.

Не искаш ли мен покорна, смирена ?!

Въпросите парят кат рани отворени...

ти искаш света ми в безумно страдание,

в отломки от болка и спомени.

Какво означава твоито презрение,

чета го в дъха ти пресечен...

Влюбен си в мойто безумно съмнение,

горещите сълзи привечер.

Влюбен си в моето глупаво лутане,

в моето вечно очакване.

Мразиш до лудост моито смирение.

За туй, че съм твоя наказвай ме.

Какво означава твоето тръгване ?!

Не искам да зная.

Уморена съм вече от дишане.

Не искаш ли мен ?!

Всъщност...

няма значение, защото все пак ме имаше.

Върни се в мен

2007-07-16T01:40:00.000+05:00

Върни се в мен. Неизживяна среща.

Рисувай ме чрез болка и тъга.

Докосвай ме със устни - самота и пошлост.

Разкъсвай ме през хиляди недра.

Душата да се гъне като примка,

която със въпроси ме души.

Върни се в мен. Неизживяна болка

на хиляди поломени мечти.

Граби нощта ми - бедна и невръсна,

запалила се сам сама.

Не си виновен, не. Ти имаш мене

и нямаш никаква вина.

Върни се в мен. Ти можеш и да мразиш.

Но пак в очите ти да изгоря.

Смирена после ще накажа

отдадената си на теб душа.

Ще искам много

2007-07-16T00:53:00.000+05:00

Ще искам много. Няма да простиш.

Ще дам във отговор копнежи сиви,

безброй съмнения, и сънища без полет...

имаш ли още очи да ме видиш

като жената,

която посрещаш с усмивка?!

Все още ли вярваш, че мога

да дам на сърцето ти изгреви, залези...

ти днес ме посрещаш с тревога.

И аз оправдавам случайните мисли,

които в дланта задушаваш.

Навярно е много човешко... да тръгнеш

щом знаеш, че само ще страдаш.

Имаш ли още очи да ме видиш...

невинна, ефирна и бяла...

Върви си...сърцето ти бие в заблуда

ще искам много, а ти не умееш...

такава любов да прощаваш.

Тревога

2007-07-15T02:52:00.000+05:00

Изтрий тревогата...
не ти отива...
Повярвай... не заради мен...
Палтото ми не плаче от обида...
От всички клетви
спомняй само...
че имаш право да си идеш...
Не ме поглеждай...
Аз живея...
единствено когато съм щастлива...
останалите мигове ги взима някой
тъжен гений
да се излъже сам, че го разсмиват.
Не ми е малка тази стая...
света ще ми достига още ден поне...
Върви спокойно... знам след снощи,
дори земята ще те разбере.

Отговор

2007-07-15T02:47:00.000+05:00

Ти чакаш отговор на свой въпрос.

Ала гласът ми винаги остава

ненамерен.

И от кога такива реплики са позволени...

между нас ?!

Единствено насън е разрешено да се викаме.

Достатъчно е...

имаш моя дъх във плен...

Защо тогава трябва да се питаме... ?!

Категорични истини останали отричам.

И предпочитам...

да пазя отговорите за мен.

Вече свикнах да губя

2007-07-15T02:45:00.000+05:00

/в отговор на твой въпрос.../

Не ме докосвай.Толкова самотна

не съм била от векове.

Нощта ми станала е плитка

едва, едва до колене.

Не ме докосвай. Трудно се сбогувам.

Ръцете от мълчание тежат,

но по-добре да тръгна - непозната

случайно минала от тук.

И по-добре сега да те изтръгна.

Да те оставя - малко наранен.

Така съм свикнала... да губя,

но по-добре да губя само мен.

/посветено/

Ти плачеш/Безжалостно искам да имам

2007-07-15T02:38:00.000+05:00

Ти плачеш...

Понякога това е нечовешко.

Една ли нощ до мене си ридал ?!

Сълзи за знайни и незнайни хора,

за мене никога сълзи си непролял.

Понякога не искам да съм твоя.

Стотици укори, съмнения, печал...

Ти плачеш често. Никога за мене.

Сърце не дава да осъмнеш сам.

Преглътнах много думи - никога разлъка.

И много болка в дните си изпих.

Ти плачеш често. Мен душа не жали.

Да те прекрача сили не открих.

Събирам сълзите ти в своите длани.

Сърце дано да ми прости...

Ти плачеш...

Безжалостно аз искам само...

да имам... една от твоите сълзи.

2007-07-15T02:34:00.000+05:00

Здравей... напускам те

/"А ти... О, ти танцуваш по ръба"/

А ти...О, ти танцуваш по ръба

със някакви изтъркани движения.

И тази истина...

напълно гола

те хапе яростно

по сънната артерия.

Изплъзва ли се под краката ти перваза...

обул си много много хлъзгава материя.

Tази истина ще те бутне... неочаквано,

дръж се здраво за това лицемерие

със което боравиш

почти майсторски.

Почти геройски раняваш...

почти.

Спря ли танца или тъй ми се струва...

О, прости ми май те смутих.

Не нарочно.

И не от презрение.

Аз не мразя... отдавна не мразя.

твърде тясно е... разбираш ме вярвам...

не достига за двама перваза.

А ти...О, ти танцуваш по ръба...

Здравей напускам те...

не спирай да танцуваш...

навярно между текста и жесткостта

със тебе двама се разлюбихме.

Твърда съм

2007-07-15T02:30:00.000+05:00

(вдъхновено от Анелия Гешева)

Твърда съм...

Като корпус на яхта.

Като мисъл която не пада.

Като миг откровение.

И още сто години

да кръжа край тебе

няма да заплача...

ще се пропукам може би...

като стените у дома...

те страдат от мълчание...

и за всичко имат глътка вина.

Но пък нямат ръце да те спрат...

би казал някой, че са толкова несъвършени...

жалко е... с тях си приличаме...

и от безсилие сме страшно изтощени...

И още сто години да мълчим...

пък каквото остане...

можем още век да изтрадаме...

ний не плачем... крехки сме...

и ще рухнем...

а е страшно... друг дом си нямаме...

Твърда съм...

като корпус на яхта.

Като някакъв тих послеслов...

Като вълча молитва...

Като есен...

Както нашата тежка любов.

Тревога

2007-07-10T03:43:00.000+05:00

Изтрий тревогата...

не ти отива...

Повярвай... не заради мен...

Палтото ми не плаче от обида...

От всички клетви

спомняй само...

че имаш право да си идеш...

Не ме поглеждай...

Аз живея...

единствено когато съм щастлива...

останалите мигове ги взима някой

тъжен гений

да се излъже сам, че го разсмиват.

Не ми е малка тази стая...

света ще ми достига още ден поне...

Върви спокойно... знам след снощи,

дори земята ще те разбере.

2007-07-10T02:02:00.000+05:00

Аз съм твоя

Аз съм твоя.

Във миг на ужас...

и когато съм щастлива.

И думите на тези врагове...

не ми отиват.

Аз никога не съм била...

на друг.Не съм и своя.

И като тези думи неизречени у мен

понякога от страх несподелима...

но винаги обречена на теб.

Понякога неказана...

като молитва

или едва прошепната...

Едва.

Когато покрай теб припламват...

и угасват...

до края само аз оставам да горя.

И само ти в сърцето ми...

като любима песен...

понякога останала без глас...

си вечен.

Аз съм твоя.

Дори в последния си час...

2007-07-10T01:54:00.000+05:00

Незавършено

Тази нощ сме я сънували.

Отдавна.

Като приказка...

сънувана на глас.

На масата е седнал разказвача...

говори... и поглежда често в нас.

Какво написахме със теб ?!

Не знам... Рисувам мостче.

От другата страна ти път строиш...

и все така съдбите криволичат

и всеки път от мене се делиш.

Опитахме ли се изобщо да се стигнем,

нима прескачахме от ред на ред?!...

Нали във приказките всички се обичат...

а аз не стигнах никога до теб.

На масата е седнал разказвача...

объркан, тих... към нас поглежда със печал......

героите му вечно разделени...

а приказката без финал.

Ти с който си делим света

2007-07-03T02:14:00.000+05:00

Ти с който си делим света...
върни ми половината.
И му тегли чертата.
В очите ти е толкова претъпкано,
че съм излишна. Заболя ме главата
от ехтежа на толкова стъпки.
И винаги чужди.

Ти с който си делим света...
къде се изгубихме?!
И тая улица изглежда безсловесна
и безкрайна. Да бягаме...
преди да ни погълне самотата...
Там капят техните сълзи...
а локвите съм изкопала аз... ала отдавна.

Ти с който си делим света...
Върни ми половината.
И без това той целия е твой.
Но за пред хората...
ще бъда силна.
Дано успееш да ги сътвориш...
през измеренията. На мен подобни.
Че инак ти вселенно си обречен...
да не си щастлив...

Присъда

2007-07-03T01:25:00.000+05:00

Не. Тази нощ ще падне от никъде.

Като присъда... Изречена веднъж,

но доживотна.Ще си пишем писма...

и някои от тях ще са значими.

Писма които няма да получим...

много думи, но никога несподелими.

Защото тези гълъби, които ползваме...

объркват винаги посоките... Неволно.

Словата ни ще паднат другаде. Отново.

И ще угасват някъде без зов...

Съдбата ни е толкова човешка...

неволно се разминахме, Любов !

Не. Тази нощ ще падне. Ще се сгромоляса.

Отново във краката ни, Любов...

Като проклятие... обречена да чезне

сама... без думи и без зов...

Тихо...

2007-06-29T03:53:00.000+05:00

Не ме проклинай.

Дадох ти очи,

с който да бленуваш слънце.

Без мене тоя свят ще е незрим.

Не си отивай, любовта ми в спазъм

гърдите ти без жал ще задуши.

Сбогуваш ли се с мен, не се завръщай.

И мислено не ми пиши писма.

Щом нейде обич тръгне... пак не идва

без зов ще чезнат нашите слова.

И ний ще чезнем - хора-сенки,

oстнали без думи и без сетива.

Ненужни... никому ненужни

случайни скитници без имена.

Не се сбогувай.Не мисли, че ненайдено

съдбата ще ни срещне с тебе пак.

Щом нейде обич тръгне... тя не чува

и няма връщане назад.

Не си отивай.Ще прелее тишината.

И тоя свят ще бъде тих.

Ще викаш ти и няма да те чуя.

И ще останем толкова сами...