Час на разсъмване

Ще ти кажа, че има час на разсъмване

когато душата ми бяга от тялото

и ляга до теб уморена.

Аз не съм само някакво минало сбъдване

за да тръгна от тук наранена.

Като някое малко момиче - бездомниче,

да потърся другаде щастие.

Нямам сили да бъда далече от тебе,

любовта ми е тихо безвластие.

И само малко по-упорита

от куп природни явления - бедствия.

Платих си билета - да се боря за теб

и се боря дори най-тържествено.

За това ме пусни да си легна до теб,

знаеш има час на разсъмване,

когато ръцете (уж тънък лед)

ме прегръщат и пак ми се сбъдваш.

Хербаризираният човек

"Нищото поражда невероятно чувство на празнота, а празнотата е убийствена константа"

Дензъл Ребеловски

Последната любов я преживях.

Като ранено куче, хвърлено на двора.

Не ми е крив стиха. Или света.

Не мразя празниците, виното и хората.

Дори да страдам. Имаме небе,

което да ме пази от незнайното.

Сълзата ми, в окото на дете

е по-добре да се прегърне и да падне.

Сега се плаша повече от нищото.

От празните константи на сърцето си.

Защото вместо гняв се скрих (Като поет)

между стари редове от стиховете си.

(Не)Поименно (Поисках да вали)

Поисках да вали. И заваля

една такава тъжна. Тишината.

Обличай се. Навън, ще застуди

споменът, че някого си чакал.

И ще се свърши. Всичкото. На всичко.

Задето толкова си чакал някого,

а си пропуснал хиляди жени.

Прежалих те.

И теб. И другите. И всякого

Делириум

Ставам от сън, за да гледам в съня си.
Само ти си виновен за всичко.
Моят живот - едно огледало
в което всичко е криво. И лично.

Трябваше малко да ми се случи.
Да бъда щастлива и млада.
Каквото очаквах, каквото поисках
е всичко, което съм нямала.

Ставам от сън. Нереална реалност.
Гледам в света като филм...
Така те получих - сто пъти мислено.

Трезво живее, човек щом е пил...

(На) майка ми

А майка ми (Онази белолика дама)

ме учеше да ходя на нозете си.

Тя, милата, отдавна неживяла

се спънала в уроците на времето.

Във всички случаи, за да живея аз

е скършила крилете си (Навярно).

Не се научих да летя

и просто паднах. Срам ме е

че исках винаги да спра земята

и тихо слизах вместо да изкачвам,

онези хоризонти за които мама

ми беше дала стълба. И ме чакаше.