И смачкания фас в тревата - вместо сбогом.
И мътния ми поглед на дланта ти спира.
Отиваш си. Събирам мигове последни,
подпряла мъката си у гърба на изгрева.
В сълзи притегнати зениците ми парят.
От мене си отиваш - неизбежен.
Душата ми със ръце си ти прекърши.
Мълчи. Разбирам всичко вече ...
Ти беше най-нежното ми откровение,
което просто трябваше... да свърши.
0 коментара:
Публикуване на коментар