Тежко

Душата ми, проклетата не проговаря.

Мълчи. Тежи... Мълчи.

Понесъл си небето и звездите

и си решил от мен да си вървиш.

Та тя нима е любовта ни вечна ?!

По-вечна във сърцето, може би.

Човека всякога я спомня с думи,

ала от нея често си върви.

И всичко е видяно и разбрано.

И уж не трябва да тъжим,

но името ти като знак разплакан

дълбоко във душата ми боли.

И спуска тая болка тежък камък,

че някой тръгва си от мен без време.

И чезнат в пътя спомени и чувства...

Той върви. Не чува кой зове и с мъка стене.