Тя е като празник

А тя приличаше на празник.

И винаги на другите се случва.

Прекръства се последния нещастник

и на ръце си я понася мъчно.

***

И устните ти се събличат. До неволя.

Очите полудяват да се взират.

Тя е трудна... като ъгъла на стая.

А зимата отдавна е откриване.

***

Мълчи последната икона. Кръсти се.

Тя е като празник.

Но винаги на другите се случва.

Наричай я любов или пък Дявол.

Защото тя за вдишване... е трудна.

Зная, че съм леко крива и некрасива

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.
***

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

***

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

***

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Трудна за преглъщане (В теб съм мъртва)

Аз съм трудна за чуждо преглъщане.

И до вчера бях мъжко момиче.

На едно днес се моля със грешните.

В теб съм мъртва. Миг на безличие.
***

В теб съм чужда. Кошмари без име.

Като совите нощем се будя.

И те гледам - теб бившо обричане

и през лудост знам, че те губя.

***

В теб съм тъжна. Портрети във сиво.

Много дълго се лутах в прахта ти.

Избледняла от глупаво тичане

много истински клетви отпратих.

***

В теб съм мъртва. И трудна за дишане.

А довчера бях мъжко момиче.

Много тежко ме гледат очите ми.

Аз не търся. Умрях от обичане.

Утре (Нека съм твоя)

Нека съм твоя. Светлинни желания.

Всяко "утре" в безсъния срещам.

Да се давят последите, влюбени залези.

Ще се кръстя. Отдавна съм грешна.

***

Ще изцапам очите си с кръв до зениците.

Все съм жадна да бъда щастлива.

Ще изпия последните мръсни надежди.

Но от вчера и те не ми стигат.

***

Ще окапя с листата... от срам или тежест.

Все изчаквам да бъда спасена.

Не открих хоризонти. Успях да се лутам

в теб и най-вече във времето.

***

Нека съм твоя. Светлинни копнежи.

Всяко "Утре" звучи безнадеждно.

Накъсах душата. И тя си отива.

Всяко "утре" е твърде далечно.

Неромантично

Онези залези са некрасиви. И тежки.

Малко си струва да бъдат видени.

И понякога мамят очите. Тъжно време.

Романтиците отдавна са презрени.
***

А ненужни. Зори, морета, брегове.

Каква ти жажда?

В тях очите си никой не мие.

Реките са мъчни. И неромантични...

А на мен от там... не ми се пие.

До после (Площада не заспива)

Целувай ме. Площада ще изчака

преди прегърнат в булеварда да заспи,

аз знам, че стъпките ти трепетно очакват

по тях да тръгнеш тихо, призори.
За тази вечер няма да говоря...

аз трябва да съм ничия сега.

Целувай ме. До после ще остана

наказана от Господа земя.
И по настръхналите зеници, сълзите

на влажна смърт приличащи, ще скрия.

Целувай ме. Аз знам, че тия дири

със дъжд площада ще отмие.
Целувай ме. До после ще съм бивша.

И утре можем да заспим...

Сбогувай се. До после имам право

в едно безсъние последно да мълчим.

Стъпки (Вода ти наливам)

Разхождаш се по прашните си стъпки,

а пътят следите ти крие...

Мокри дири оставям на ум,

а вълните след мене се вият...
Уморени ни водят нозете ни

и се скитат безспирно навън.

Ти минаваш през мен и очите ми,

аз вода ти наливам на сън.
С тебе двама - последните скитници

от пътеките свят си градим...

Всеки опит да срещнем душите си

се превръща във тихи зори.
И мълчат зорите ни, страннико

само мислено пращат си зов,

но го крият пътеки и приливи...

и угасваме с теб без любов.
Уморени от толкова лутане

ще се срещнем ли двама след време,

че пътеки не срещат море,

а водата без тебе немее...

Дали се лутам в теб...

Дали се лутам в теб...

жена без име...

един портрет във рамка... на стена.

Заспали са на устните звездите,

в косите ми преплела се нощта.

Дали се лутам в теб...бездомна нежност...

Преглътната въздишка и тъга.

Какво не бих ти дала... за да ме намериш

през огъня на хиляди слънца.

Какво не бих ти дала... за да се опариш...

и раните на светлия ти зов

да излекувам, да целуна... че кръвта ти

е доказателство за твоята любов.

И още топла да попие в твойте клетви...

ще имам име, плът... душа.

Какво не бих ти дала... намери ме

и после аз във теб ще изгоря !

А нощем се разпръсваха очите ти (Запомняне)

A нощем се разпръсваха очите ти

като внезапен, летен звездопад.

И помнят прилива на устните косите ми,

ръцете на обичан непознат...
Сънят ми помни как посрещаше въздишките

и влюбените залези, без имена.

Как падаха в душата ми трвогите

като обрулени от вятъра листа...
И помня всичко - мигове и звуци,

как мислите ти в моите се топят...

Ръцете ти разливащи се в мене,

които нямат страх да изгорят.
И твоето целуване за края

все още помня цяла... и кълна.

А нощем се разпръсваха очите ти,

като внезапен, летен звездопад...

Прощално

Откъснал си с ръката си гореща

последните сълзи останали във мен.

Отива си последната ни среща

навярно неуспяла да ни спре.

Да, днес сънят ни е събуден

и забравен.

И нито срещи, нито зов.

Дори между ни да се случи чудо

ще си отиде нашата любов.

Ще се стопи в последените ни стъпки.

Във думи, в мигове последни.

Ще си отиде и очаквания дъжд...

и с тебе ще осъмнем бедни.

Като клетва...останала без думи и без стон.

Да, всички срещи идват... ненадейно

и си отиват по един и същ закон.

Отмиване

Аз навързах в косите си думите.

И отдавна не пиша писма.

Тишината постла си на устните

като тежка и мръсна мъгла.

Като спомен нагарчащ през раните,

тръгва с мъка последния зов...

търкулен насила от шепите

на ранената моя любов.

И преглъщам наивно сълзите си.

И банално те викам на сън.

Нося в себе си мисли проядени

и душа прогорена от скръб.

Аз навярно отдавна съм свършила.

Няма миг, няма стон... нито път.

И те нося в сърцето си плачещо

и отмивам следите ти в друг.

После питай прахта (спомени)

Ще отмия следите ти

преди да се препънат устните във тях.

Всеки спомен си тръгва обратно по дирите

като миг разкаяние превърнат във прах.

Ще си тръгна нелепо, нечакано...истински.

И през някакъв глупав, налудничав смях...

Ех, добре че не плача пред теб до поискване

и не сбирам в дланта си разлъки и страх.
Ще си тръгна. Пред мене ще бягат словата ми....

като мигове мъка от вятър отнесени...

и ще чезнат без време спомени-прах.

После питай прахта... за мен... и за себе си.

Знам, че съм леко крива и некрасива

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Сънувай ме в зори

Три нощи, четири луни.

Зорите ми се месят в урагани.

Понякога останали сами,

проплакват сънищата ни

със гласове на врани.

В мълчание се стягат ветровете,

една ли нощ над двама ни са бдяли.

Не идвай никога при мене призори,

за мойто утро няма длани.

И няма устни. Думите пресъхват.

Реките се разливат на обратно.

Не срещат бреговете ми вълни,

че срещите ми си отиват безвъзвратно.

Нежалени, неканени. Миражи.

Ела във нощите ми - вик изтръгнат.

И после ме сънувай във Зори...

Зори, които няма да се сбъднат.