? ??????????????Sweet Beach? ????? ?? ???Rating: 4.3 (348 Ratings)??11 Grabs Today. 96158 Total Grabs. ???
???Preview?? | ??Get the Code?? ?? ?????Coming Home? ????? ?? ???Rating: 5.0 (2 Ratings)??6 Grabs Today. 1809 Total Grabs. ??????Preview?? | ??Get the Code?? ?? ???????Me On The Beac BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS ?

четвъртък, 19 юли 2007 г.

Няма морета


Реката мълчи и се влива във себе си.
Не останаха вече морета и пристани.
Няма вече романтични залези.
Две шепи с илюзии тихо сме стиснали.


А малко зад нас е последния отлив
на тази измамена наша любов...
която порастна.
Няма морета. Реката си тръгва без зов.

сряда, 18 юли 2007 г.

Ти ме обичаш


Готова съм. Някой горе е тъжен.
Думите чакат с любов подредени.
Ти ме обичаш... Ти не ме жалиш.
Колко красиво презрение.
Колко очакване, тихо на пръсти
другият пръв да си тръгне.
Да не бъдем винови. Да се прекръстим.
Скрито се молим... сами да осъмнем.
Не сме победени, не са ни пречупили
просто той е решил да си иде.
Колко заблуда в очите ни има,
колко са жалки мечтите
който делим. Сега и открито.
Преди се бленувахме, помниш ли ?!
Като мъртви балади заспиват в кръвта ни
тези изтъркани спомени.
Сега сме ненужни. Страха ни попива
на капки пот върху челото.
Ти ме обичаш... Ти ще си идеш.
От двама ни знам си по-смелия.

На майка ми

Майко,
помилвай ме със топлия си глас
преди съвсем да се изгубя,
почти не е останал полет в нас
подай ръце, макар да ти е трудно.
Откраднах много мигове от други хора,
но в най-красивите от тях,
ми липсваха очите ти... до болка,
и никога... и никога не бях

достойна дъщеря, но те обичам
тъй както тия стихове у мен
понякога несъвършени, искам само
да те намирам в най-ужасния си ден.

И като мъничко дете да се прикривам
зад побелелите ти от любов коси.
Прости ми майко, много съм грешила,
но те обичам както и преди.

понеделник, 16 юли 2007 г.

Притежателно


Ето аз съм твоя.
Какво означава твоито мълчание.
Не мога да мисля от тичане,
но смъртно познавам очите ти, обич моя.
Наказват ме днес с безразличие.
Не искаш ли мен покорна, смирена ?!
Въпросите парят кат рани отворени...
ти искаш света ми в безумно страдание,
в отломки от болка и спомени.
Какво означава твоито презрение,
чета го в дъха ти пресечен...
Влюбен си в мойто безумно съмнение,
горещите сълзи привечер.
Влюбен си в моето глупаво лутане,
в моето вечно очакване.
Мразиш до лудост моито смирение.
За туй, че съм твоя наказвай ме.

Какво означава твоето тръгване ?!
Не искам да зная.
Уморена съм вече от дишане.
Не искаш ли мен ?!
Всъщност...
няма значение, защото все пак ме имаше.

Върни се в мен


Върни се в мен. Неизживяна среща.
Рисувай ме чрез болка и тъга.
Докосвай ме със устни - самота и пошлост.
Разкъсвай ме през хиляди недра.
Душата да се гъне като примка,
която със въпроси ме души.
Върни се в мен. Неизживяна болка
на хиляди поломени мечти.
Граби нощта ми - бедна и невръсна,
запалила се сам сама.
Не си виновен, не. Ти имаш мене
и нямаш никаква вина.
Върни се в мен. Ти можеш и да мразиш.
Но пак в очите ти да изгоря.
Смирена после ще накажа
отдадената си на теб душа.

Ще искам много


Ще искам много. Няма да простиш.
Ще дам във отговор копнежи сиви,
безброй съмнения, и сънища без полет...
имаш ли още очи да ме видиш
като жената,
която посрещаш с усмивка?!
Все още ли вярваш, че мога
да дам на сърцето ти изгреви, залези...
ти днес ме посрещаш с тревога.
И аз оправдавам случайните мисли,
които в дланта задушаваш.
Навярно е много човешко... да тръгнеш
щом знаеш, че само ще страдаш.
Имаш ли още очи да ме видиш...
невинна, ефирна и бяла...
Върви си...сърцето ти бие в заблуда
ще искам много, а ти не умееш...
такава любов да прощаваш.

неделя, 15 юли 2007 г.

Тревога




Изтрий тревогата...
не ти отива...
Повярвай... не заради мен...
Палтото ми не плаче от обида...
От всички клетви
спомняй само...
че имаш право да си идеш...
Не ме поглеждай...
Аз живея...
единствено когато съм щастлива...
останалите мигове ги взима някой
тъжен гений
да се излъже сам, че го разсмиват.
Не ми е малка тази стая...
света ще ми достига още ден поне...
Върви спокойно... знам след снощи,
дори земята ще те разбере.

Отговор


Ти чакаш отговор на свой въпрос.
Ала гласът ми винаги остава
ненамерен.
И от кога такива реплики са позволени...
между нас ?!
Единствено насън е разрешено да се викаме.
Достатъчно е...
имаш моя дъх във плен...
Защо тогава трябва да се питаме... ?!
Категорични истини останали отричам.
И предпочитам...
да пазя отговорите за мен.

Вече свикнах да губя


/в отговор на твой въпрос.../

Не ме докосвай.Толкова самотна
не съм била от векове.
Нощта ми станала е плитка
едва, едва до колене.
Не ме докосвай. Трудно се сбогувам.
Ръцете от мълчание тежат,
но по-добре да тръгна - непозната
случайно минала от тук.
И по-добре сега да те изтръгна.
Да те оставя - малко наранен.
Така съм свикнала... да губя,
но по-добре да губя само мен.

/посветено/

Ти плачеш/Безжалостно искам да имам


Ти плачеш...


Понякога това е нечовешко.
Една ли нощ до мене си ридал ?!
Сълзи за знайни и незнайни хора,
за мене никога сълзи си непролял.
Понякога не искам да съм твоя.
Стотици укори, съмнения, печал...
Ти плачеш често. Никога за мене.
Сърце не дава да осъмнеш сам.
Преглътнах много думи - никога разлъка.
И много болка в дните си изпих.
Ти плачеш често. Мен душа не жали.
Да те прекрача сили не открих.
Събирам сълзите ти в своите длани.
Сърце дано да ми прости...

Ти плачеш...

Безжалостно аз искам само...
да имам... една от твоите сълзи.


Здравей... напускам те
/"А ти... О, ти танцуваш по ръба"/

А ти...О, ти танцуваш по ръба

със някакви изтъркани движения.

И тази истина...

напълно гола

те хапе яростно

по сънната артерия.

Изплъзва ли се под краката ти перваза...

обул си много много хлъзгава материя.

Tази истина ще те бутне... неочаквано,

дръж се здраво за това лицемерие

със което боравиш

почти майсторски.

Почти геройски раняваш...

почти.

Спря ли танца или тъй ми се струва...

О, прости ми май те смутих.

Не нарочно.

И не от презрение.

Аз не мразя... отдавна не мразя.

твърде тясно е... разбираш ме вярвам...

не достига за двама перваза.

А ти...О, ти танцуваш по ръба...

Здравей напускам те...

не спирай да танцуваш...

навярно между текста и жесткостта

със тебе двама се разлюбихме.

Твърда съм



(вдъхновено от Анелия Гешева)


Твърда съм...
Като корпус на яхта.
Като мисъл която не пада.
Като миг откровение.


И още сто години
да кръжа край тебе
няма да заплача...
ще се пропукам може би...
като стените у дома...
те страдат от мълчание...
и за всичко имат глътка вина.
Но пък нямат ръце да те спрат...
би казал някой, че са толкова несъвършени...
жалко е... с тях си приличаме...
и от безсилие сме страшно изтощени...
И още сто години да мълчим...
пък каквото остане...
можем още век да изтрадаме...
ний не плачем... крехки сме...
и ще рухнем...
а е страшно... друг дом си нямаме...


Твърда съм...
като корпус на яхта.
Като някакъв тих послеслов...
Като вълча молитва...
Като есен...
Както нашата тежка любов.

вторник, 10 юли 2007 г.

Тревога


Изтрий тревогата...
не ти отива...
Повярвай... не заради мен...
Палтото ми не плаче от обида...
От всички клетви
спомняй само...
че имаш право да си идеш...
Не ме поглеждай...
Аз живея...
единствено когато съм щастлива...
останалите мигове ги взима някой
тъжен гений
да се излъже сам, че го разсмиват.
Не ми е малка тази стая...
света ще ми достига още ден поне...
Върви спокойно... знам след снощи,
дори земята ще те разбере.


Аз съм твоя

Аз съм твоя.
Във миг на ужас...
и когато съм щастлива.
И думите на тези врагове...
не ми отиват.
Аз никога не съм била...
на друг.Не съм и своя.
И като тези думи неизречени у мен
понякога от страх несподелима...
но винаги обречена на теб.
Понякога неказана...
като молитва
или едва прошепната...
Едва.
Когато покрай теб припламват...
и угасват...
до края само аз оставам да горя.
И само ти в сърцето ми...
като любима песен...
понякога останала без глас...
си вечен.
Аз съм твоя.
Дори в последния си час...












Незавършено

Тази нощ сме я сънували.
Отдавна.
Като приказка...
сънувана на глас.
На масата е седнал разказвача...
говори... и поглежда често в нас.
Какво написахме със теб ?!
Не знам... Рисувам мостче.
От другата страна ти път строиш...
и все така съдбите криволичат
и всеки път от мене се делиш.
Опитахме ли се изобщо да се стигнем,
нима прескачахме от ред на ред?!...
Нали във приказките всички се обичат...
а аз не стигнах никога до теб.
На масата е седнал разказвача...
объркан, тих... към нас поглежда със печал......
героите му вечно разделени...
а приказката без финал.






вторник, 3 юли 2007 г.

Ти с който си делим света

Ти с който си делим света...
върни ми половината.
И му тегли чертата.
В очите ти е толкова претъпкано,
че съм излишна. Заболя ме главата
от ехтежа на толкова стъпки.
И винаги чужди.

Ти с който си делим света...
къде се изгубихме?!
И тая улица изглежда безсловесна
и безкрайна. Да бягаме...
преди да ни погълне самотата...
Там капят техните сълзи...
а локвите съм изкопала аз... ала отдавна.

Ти с който си делим света...
Върни ми половината.
И без това той целия е твой.
Но за пред хората...
ще бъда силна.
Дано успееш да ги сътвориш...
през измеренията. На мен подобни.
Че инак ти вселенно си обречен...
да не си щастлив...

Присъда

Не. Тази нощ ще падне от никъде.
Като присъда... Изречена веднъж,
но доживотна.Ще си пишем писма...
и някои от тях ще са значими.
Писма които няма да получим...
много думи, но никога несподелими.
Защото тези гълъби, които ползваме...
объркват винаги посоките... Неволно.
Словата ни ще паднат другаде. Отново.
И ще угасват някъде без зов...
Съдбата ни е толкова човешка...
неволно се разминахме, Любов !
Не. Тази нощ ще падне. Ще се сгромоляса.
Отново във краката ни, Любов...
Като проклятие... обречена да чезне
сама... без думи и без зов...