Отмиване

Аз навързах в косите си думите.

И отдавна не пиша писма.

Тишината постла си на устните

като тежка и мръсна мъгла.

Като спомен нагарчащ през раните,

тръгва с мъка последния зов...

търкулен насила от шепите

на ранената моя любов.

И преглъщам наивно сълзите си.

И банално те викам на сън.

Нося в себе си мисли проядени

и душа прогорена от скръб.

Аз навярно отдавна съм свършила.

Няма миг, няма стон... нито път.

И те нося в сърцето си плачещо

и отмивам следите ти в друг.