Приятелско

Ела.
В нощта ми. Невъзможната.
Ще спусна косите си.Дългите.
Неспускани до днес,натежали от чакане,
за да покриятголите ми, бели рамене.
Ела. Ще си говорим във минало време.
Колко тъжни били сме нощес.
По теб ръцете си няма да пусна.
Ще съм добра. Ще си сипя кафе.
Ще те гледам с очите си. Тихите.
Ще попивам със устни лицето ти.
Ще съм добра. Ще си говорим за времето.
За жена ти. Онази красивата...
Разкажи ми пак за детето си.
Ела. Ти не знаеш, но малко ми липсваш.
Отдавна забравих виновните.
Но ми липсват понякога думите,
онези приятелски топлите.
Ти не знаеш, но малко съм тъжна.
Ела. Ще съм добра. Ще ти сипя кафе.
Просто тъй съвсем по приятелски,
ще те прегърна с отмалели ръце.
Само те моля, тръгни си
преди в очите ти да се изубя.
Страшно много горчи ми кафето
и всъщност искам да се любим...

Ти ми липсваш. Страшно ми липсваш

Ти ми липсваш.

Страшно ми липсваш.

Колко пъти да мамя душата си,

че съм силна и твоето тръгване

ще утихне след време със вятъра.

Тайно търся ръцете ти в моите.

Точно тук дето спират заблудите,

си признавам не съм те забравила.

Всяка мисъл за теб тиха лудост е.

Теб те има в сърцето ми, Боже мой,

от очите ти кой ме изкара ?!

Всяка нощ те сънувам на приливи,

но се будя и тебе те няма.

Ти ми липсваш, ужасно ми липсваш.

За теб нощта на колене се моли.

А сърцето убийствено празно

пропука се и рана си отвори.

Не се усмихвай

Най-сетне се оказа, че ме търсиш

сред самотата от безброй ръце.

Не се усмихвай тази наша среща

като дете ограбено реве.

И не, че е последна,

но е глухаи всеки зов е малко стар и тих

и закъснял достатъчно да е излишен

подобно пожълтял, намачкан лист.

Не се усмихвай, толкова е тъжно

когато във ръцете ми заспива

отчаян и последен зов,

но твърде закъснял да го прегърна

с предишна нежност и любов.

Да се разходим.

Да погазим в парка

листата паднали нощес,

не се усмихвай, прегърни ме тъжно

със любовта ти се сбогувам днес.

Най-сетне се оказа, че ме търсиш

сред самотата от безброй ръце.

Не се усмихвай.

Закъсняхме вчера,

а днеска друга среща ме зове.

Аз плача по много и различни поводи

Вземи от сълзите ми.

Не, не всички са за теб.

Аз плача по много и различни поводи.

И понякога мокря косите си.

И намирам време да си говоря сама.

И съм много тъжна във нощите...

Всъщност много тъжна и в дните.

И ми липсва, знаеш ли времето

когато във тебе заспивах.

А ти си много специален човек.

Всъщност много специален за мене.

Те не знаят как плача сама...

Не, спокойно не само за тебе.

Просто...имам леко болна душа.

А ти си много специален човек.

Аз не давам на всеки сълзите си.

Вземи си, вземи си последно -

малко обич от луда жена.

Приюти ме

Приюти ме.

Толкова съм малка и нещастна.

Не ме предавай.

Толкова е рано

така нелепо да си тръгне любовта

и да осъмна някъде без рамо,

на което мога да поплача.

Не си отивай.

Толкова е късно.

Разбираш ли сега е невъзможнода те държа в ръце...

и да те пусна.

По устните се плъзга твойто име.

Без тебе нямам бряг и нямам брегове.

Останаха ми толкова ненужни,

напукани от болката ръце.

Ала ръцете ми не стигат да прегърна

и сълзите не стигат да те спра.

Така е късно, Боже да те пусна,

така е рано и нелепо да си иде любовта.

Не идваш вече в тъжните ми нощи

Не идваш вече в тъжните ми нощи.
Пресъхнаха очите да се взират.
Да знаеш колко са самотни часовете,
когато чакаш, ала не намираш.
Не ми достига дъхда те догоня,
ръцете ми не стигат да прегърна,
а аз така си вярвах, че ще плисне
от някъде внезапна обичта
и сам при мен ще се завърнеш.
Все по студен и гневен вятърът вилнее.
Вярваш ли ми...тук е тихо, пусто.
Стотици спомени тежат като стена
изграждаща най-тягостното чувство.
Аз знам...Не идваш вече в тъжните ми нощи.
От душата си как да изсмуча прахта ?
Как ми трябват само за малко ръцете ти,
че по моите без тях се спусна ръжда.

Не тръгвай с края

По устните се плъзга тишина.

Не тръгвай с края...

колко е ненужно.

Как просто всичко си отива

и става всичко помежду ни чуждо.

Две гневни сълзи спускат се в душата.

На глътки пия нашата последна среща.

Пия дълго, пия бавно

изпросената ти последна нежност.

Такива тъжни мигове тежали на душата

като стари белези от нож.

И щом се плъзне ядната зараза

при нас се връщат всяка нощ.

А аз си мислех, че си отидем друго яче -

ще се усмихнеш, аз ще се усмихна...

Ще бъде пролет, люляка ще цъфне

и може би ще съм дори щастлива.

Не тръгвай с края...

Колко е ненужно.

От безсилие ръцете ме болят.

И знам, че е нередно да те спирам.

Така е късно днес без тебе да живея,

а ми е много рано още да умирам.

На Ц.Р.

До поискване

И ти се ще да е вчера.

И да съм наоколо.

Да ме намериш във протегната длан.

И си много обиден,

че не чакам на прага ти

малко вчерашна нежност да дам.

И ти се ще да е времето

на силните клетви,

но липсваш чак на душата ми в дъното.

И ти се ще да е нашето просто начало

леко разнежено, влюбено.

Но до поискване обич

е малко... нахално.

Хей страннико, дълго те няма.

Отвътре е малко...

как казват претръпнало.

Сърцето страшно те чакаше.

И ми се ще да е вчера.

Да бъда наоколо.

Да ме намериш във протегната длан.

И аз съжалявам, че не си във сърцето ми,

погрешно избра да си тръгнеш от там.

При мен е всичко толкова мъничко

Не докосвай очите ми.

От тях извира лудата ми кръв.

Не търси за сърцето ми -

просто мит... за стръв.

При мен е всичко толкова мъничко.

Не разбирам от тия големите работи -

любови, раздели и залези.

Аз имам само идване.

И после... нищо.

Една такава... проста тишина.

Разбирай ме добре... понякога са важни

онези малките неща,

които ги няма в любовните вечери.

Ах, тия псевдо клетви за любов

са достойни само за... знаеш поетите

с техния нежен, лирически зов.

А аз съм малко, как казват...по-истинска.

При мен е всичко толкова мъничко

и нямам много данни за поет.

При мен е различно... право пред себе си,

не мога да стигна чак толкоз напред.