Арабия

Толкова съм жадна.

Искам да пия...

думи до болка банални...

Разнежени струни...

Вятърни кули...

Любови смешно - страдални...
Нека вали

аз събирам във шепи...

вода. Във очите ми Дехна.

Толкова жадна...

Пепел и прах...

Не искам без обич да вехна.
Толкова жадна...

Вали... а не стига...

От обич пресъхнаха устни запалени...

Нищо, че прах сме в устата на времето...

Искам за прах да не бъда раздадена...

Маскарад

"На масата е другото лице..."

Под маската е целият ти свят...

Дори очите плачат зад очите вече.

Живота ти - същински маскарад.

Дори викът ти - в тишина облечен.

А аз когато викам. Ти страниш.

Глава обръщаш. Даже подминаваш.

Един такъв - ни клоун, и ни артист...

Последната си нежност разпродаваш,

на някой търг за мижави стотинки.

Нощта дори е свила рамене...

Кога се палиш?! И кога се подаряваш?!

(Не стигат вече двете ти ръце.)

А своите да ти подам? И ти изтръпваш.

Дори душата ти не вярва във душата вече.

Намразил си ме. (Може би обичаш.)

Заключил си ме. някъде. Далече.
А пък зад маската е целият ти свят...

Троши се. Рухва. Тишина...

Какъв нелеп и нечовешки маскрад.

Антракти... реверанси. И цветя.

Пристанища (Заченах сълзите си в цвете)

Боже, продъних земята ти...

(Тя пък глухо изписка в нозете ми.)

Не получих ни прошка, (но съдници...)

и заченах сълзите си в цвете.

Всеки мъж се превърна в пристанище,

от което аз само отплавах...

Знам, след толкова бури ще съмне.

(Вместо мен, просто никой не страда.)

А пък аз цял живот ги изплаквах.

(От сълзите им пих на разсъмване.)

И съм цялата тихо очакване...

всеки следващ, като пръв да си тръгне.

Знам, че викам на сън. (Не и милост)

От моите прехласнати зеници

изплува изгрева - пиян и непокорен.

(Знам, че викам на сън. И те искам)

А пък утре се връщам престорена.

И се чупя в ръцете ти - сто пъти.

И подпалих небето над двама ни.

Не жали. И си тръгвай. Довиждане.

На душата си в дъното страдал си.

Аз се грабвах от теб и писмата ти.

Неразумно изтръгнах ръцете ти...

Не и милост! Върви си по стъпките!

Просто викам на сън. И през времето...

Издишване (Това над нас не е луна)

Това над нас не е луна.

(И няма общо с нощтната ми лампа).

Аз вече знам, че в края на нощта,

една въздишка чужда те открадва.

И ще простя на уличната котка,

(Изпих следите ти, но думите не спомних.)

задето се сбогува вместо мен

и те изпраща от незнайния си покрив.

А трябваше да те разлюбя още вчера.

(Днес бих могла и стих да ти напиша.)

Наместо туй мълча. (Не е луна...)

за "Сбогом" просто тихо те издишах...