ВекъТ

В тоя век

на прозрачни мисли

всяко скрито е удар...

по кръста на някой Христос.

А никой не знае

най - скритото е в оня последен час

преди съмване

когато върколака

отново става човек,

а човека - вълк

за свойто стадо...

Не, няма да успея да се изповядам

преди съмване.

Ще забия още един гвоздей

у ковчега на някой мъртвец,

но...

няма да си кажа тайната.

Ще дойде утре.

Молете се, молете се праведни.

Кажете си скритото

когато зазори.

Ние грешници да поспим.

Довечера ще разпнем още двама - трима,

заспивайте преди да съмне.

Молете се праведни за по-дълъг ден,

защото е записано в деня,

че ще се стъмни.

УсЕщАНе За ПолУнОщ

„А хълмите са виковете на деца,
които се протягат за да уловят звездите”

Робиндранат Тагор

Вали… в мрака у теб.
В нощта ти облаци душат небето.
Звездите търсят мястото си сред мъглата
и мъртви падат сред полето.
„А хълмите са виковете на деца,
които се протягат за да уловят звездите”,
ала остават глухи техните слова,
ала не са достатъчно високи планините.
И пак умират бавно… и изтляват,
искри догарящи сред пепелта.Веднъж
останали далечни от незримия си огън
агонизират във мъртвешка тишина…

Остава тъмна като в рог нощта ти.
И мрака в теб се стели като кадифе…
.....................................................................................................................................................

А светлина не съм.
Нощта ти да огрея ми е невъзможно.
Далеч по-тъмно е във мен
и хаотично…
Звездопад.Здрач – кръстопът.
Оставаш без звезди и тая нощ.
Безсъние… Едва ли можеш да заспиш
сред туй усещане за полунощ.

КазАнО нА саМе

Нито ти си свободен от мене.
Нито аз от твоите ръце.
Клетка. Окови.
Нито аз ще си тръгна от тебе.
Нито ти от мен ще вървиш.
Плен.

Ти си затворник в очите ми.
Аз – заключена в твойто сърце.
Ти си отливка на дните ми,
аз придържам твойто небе.
На мойта река ти си дъното,
аз на твоите думи гласа,
ти си тъмното на деня ми,
аз на твоите нощи лъча.

Двама души – едно отражение.
Двама души взаимно ранени.
Двама души които се мразят,
но един към друг устремени.
Между нас да си остане.Ала
казано насаме…
Нито ти си свободен от мене,
нито аз от твоите ръце.

ПроПуснат СтИх

Да бъде нощ.

С отчаяни птистъпи на безумие

които се хранят с римите

и изгреви угасят.

Свидна ми е последната химикалка

да не хабиме мастилото,

щом от всичко истинско

остана само фалшивото.

Да не търсим виновното

щом първият останал е последен

и богат от всичко реално,

най-заможния станал е беден.

Да не зовем дивото

щом е станал грешник светеца

и виновния съди невинния,

а невъзмутим е горе отеца.

Да не търсим смисъла

щом от светлото само сянка остана

в тоя ред друг е замисъла...

мастило повече няма.

А ми е свидна последната химикалка

и предлагам да не хабиме мастилото

от стиха... няма ги римите,

от истинското, остана само фалшивото.

ИзбиРам тЪмНинатА

Отивай си със сенките на мрака,

отивай си - не ме боли.

Там нечий изгрев чужд те чака,

а моя вече не блести.

На мойто слънце лампата угасна,

анейде палят огън нов,

той хем ще осветява, хем ще топли

любовния ти нежен зов.

А моята планета ти предлага мрака.

На практика - студена самота.

Ккаво ще дириш тука ?! Тръгвай,

към изгрева облян във светлина.

Не искам да оставаш. Тръгвай.

Душата ти - дете на сетлината

не би могла при мене да вирее,

защото аз избирам тъмнината.