Ах, там навън наистина си ти

Ах, там навън наистина си ти.
Нима ми носиш спомен от предишна среща ?!
Достойни думи не намирам в мен
да те посрещна днес с предишна нежност.
Зениците са малки като точки,
кръвта е прекипяла лудост.
Заспала обич се събужда в мен,
а гърлото е малко сухо.
Не съм те виждала от сто живота.
Повярвай ми не си се променил.
Денят ми здрач изглежда
всеки път
когато ми говориш нещо.
Ах, там навън наистина си ти.
Нозете ме болят...
така те чаках.
Копах тунели през живота.
Със нокти ровех,
падах,
нима наистина си тук, за Бога ?!
Пусни ме.
Това е ... толкова ненужно.

Ах, там навън наистина си ти.
А точно днес аз свикнах да съм чужда
.

Не ме раздирай къс по къс

За черни дни,

не ме събирай в мокри длани.

Не ме раздирай къс по къс.

Душата мe боли от неразбиране.

Едни си имат дом и тишина,

а любовта е среща и намиране.

Аз рових много дълго покрай себе си,

копах със нокти своите коренища,

надвиквах се така със бездната,

но тъй и не намерих нищо...

което да стопли сърцето.

Така се надбягвах със дните си.

Ту идвах, ту си отивах.

В душата си тясна до пръсване

даже по грешка не спирах.

Не ме раздирай.

Почти не останах.

Не струвам даже два нещастни гроша.

Не разбираш ли...тая обич

само тя ми остана,

дори и в зъби... ала трябва да я нося.

За старозагорци и самотата

Във тоя град с опожарено сърце...

Големи любови. Малки любови.

Прави, събудени улици.

И колко много тъжни самотници

в града на липите и хулите.

Отчаяно много поети - безбожници

рисуват денем и нощем

красиви, прекрасни любовни истории,

но само измислици, Господи.

И как да обичаш простичко, Боже мой,

и как да е лесно да страдаш,

щом знаеш, че много дълго във нощите

можеш само да чакаш?

А някои неща така не дочакахме

и плакахме често самички,

без да ни види никой, приятели,

зад някой пуст ъгъл скрити.

А някои неща така не изплакахме.

A малко ли нужно ни беше ?

Който ни каза "Не плачете, самотници",

не знаеше колко грешеше.

И как да обичаш простичко, Боже мой?

И как да е лесно да страдаш

във тоя град с опожарено сърце,

щом си самотен, а етаж по-нагоре

слънцето пак невъзмутимо пече?

Той не знае

как понякога влизам в съня му.

Тук е толкова

тихо и празно,

тясно и равно,

че всички следи заличават предишните.

А в съня му идват много образи,

но не остават.

Порчват си нещо топло,

после нещо силно

и се мятат на следващия изгрев.

Аз дойдох първа

и си тръгвам последна.

Каквото съм казала

било е насън.

И нужно е било.

И насън няма да казваме

колко се обичаме.

При тая отрицателна раждаемост

на собствени истини

бих се взела на сериозно,

а тук е толкова

тихо и празно,

тясно и равно,

че няма как да кажеш нещо...

и да се запомни.

Да слизаме от словото

От тук до следващия стих

съм много малка.

И тежат ми думите за вярност.

Да слизаме от словото

преди да ни мекнат коленете.

Да не стоим на високото.

Лесно се пада по гръб.

Дъждът не е метафора на идващата пролет,

а само критика небесна.

Която ни загръща често

и ни мокри обувките.

От върха се пада лесно,

ако се плъзгат много думите.

Да слизаме от словото

преди да ни отвее северняка.

Долу има малко истини,

но категорични.

И върха е на земята.

И съм сигурна във краката си.