До поискване

И ти се ще да е вчера.

И да съм наоколо.

Да ме намериш във протегната длан.

И си много обиден,

че не чакам на прага ти

малко вчерашна нежност да дам.

И ти се ще да е времето

на силните клетви,

но липсваш чак на душата ми в дъното.

И ти се ще да е нашето просто начало

леко разнежено, влюбено.

Но до поискване обич

е малко... нахално.

Хей страннико, дълго те няма.

Отвътре е малко...

как казват претръпнало.

Сърцето страшно те чакаше.

И ми се ще да е вчера.

Да бъда наоколо.

Да ме намериш във протегната длан.

И аз съжалявам, че не си във сърцето ми,

погрешно избра да си тръгнеш от там.

При мен е всичко толкова мъничко

Не докосвай очите ми.

От тях извира лудата ми кръв.

Не търси за сърцето ми -

просто мит... за стръв.

При мен е всичко толкова мъничко.

Не разбирам от тия големите работи -

любови, раздели и залези.

Аз имам само идване.

И после... нищо.

Една такава... проста тишина.

Разбирай ме добре... понякога са важни

онези малките неща,

които ги няма в любовните вечери.

Ах, тия псевдо клетви за любов

са достойни само за... знаеш поетите

с техния нежен, лирически зов.

А аз съм малко, как казват...по-истинска.

При мен е всичко толкова мъничко

и нямам много данни за поет.

При мен е различно... право пред себе си,

не мога да стигна чак толкоз напред.

Така ли някога ще лъжем,

че сме си тръгнали щастливи ?!

Небето е било безкрайно синьо,

в тревите пеели щурци ...

И ако някой вижда през тъмата

ще ослепее Боже от лъжи

в които двамата със тебе,

почти повярвахме сами.

А капе всъщност студ,

прегризана луната

не свети с блясък от преди,

ах да се лъжем... лесно и познато,

но някак си, че ни вреди.

Не си отиваме,

поне и не щастливи.

Гниещи от сълзите ми чувства

потъват жалки във ръжди,

ах тези сълзи... вчерашни от радост

как тая среща в мъка претвори.

Така са натежали във очите ми

и парят...

ах, някой ден ще казваме, че сме били щастливи,

когато сме си тръгвали един от друг.

Небето е било безкрайно синьо...

а във тревите пеели щурци.

Ако се вгледам без да искам в думите...

по дланите им истини се стичат

и може страшно да боли от тях,

но казват, че не ме обичаш.

Аз ли съм тая, която

погрешно изтръгна от себе си

много дълго се вкопчвах в душата ти,

но не ме издържаха ръцете ми.

И се блъскат накъсани нощите

в моито тягосно, глухо безсъние.

И отвътре писък на гарвани

ми шепти, че си само безумие.

И се раждаш от моята лудост,

и от двете ми жадни ръце.

Но как да ги слушам, за Бога

щом за теб е готов да умре

всеки зов от душата ми молещ се

за отчаяна глътка любов...

ако те среще отново във нощите

ще се върне с огън по-нов.

Нося в зъби сетните удари

на своито разбито сърце...

все е тая...

дори и последния

пак за тебе то ще даде.

На Ц.Р.

Срещи

По дирята ти жадни се влачат

недочакани срещи.

На камъни приличащи са устните,

ръждясали от търсене на думи,

едва оцелели сред приливи

и тихи среднощни безумия.

Целувам стени полусрутени,

а някъде нови градят.

Вкопчени в своята лудост

чувствата в мене висят.

Очакващи по-нови срещи,

да слезнат най-сетне при нас

каквото имат да кажат

с преиспнал от чакане глас.

Но срещи и нощи не идват.

Студени пясъчни дни,

се смесват

и пак преди залез,

преди нова среща

идва слънце да зазори.