Защото времето е плакало във мен
и вече съм отчаяно ранима.
Прибрах във левия си джоб една любов,
куршумите и тъжното си минало.
(Защото името не е човек.
И да прощаваш, но не може да обича.)
По прави улици, покрити със липи
животът ми полека криволичи
плачлив като очите на дете.
И пламнал над среднощните морета.
Бездънен като гърлото на Ада
и празен до тавана на небето.
1 коментара:
Публикуване на коментар