А майка ми (Онази белолика дама)
ме учеше да ходя на нозете си.
Тя, милата, отдавна неживяла
се спънала в уроците на времето.
Във всички случаи, за да живея аз
е скършила крилете си (Навярно).
Не се научих да летя
и просто паднах. Срам ме е
че исках винаги да спра земята
и тихо слизах вместо да изкачвам,
онези хоризонти за които мама
ми беше дала стълба. И ме чакаше.
0 коментара:
Публикуване на коментар