Пристанища (Заченах сълзите си в цвете)

Боже, продъних земята ти...

(Тя пък глухо изписка в нозете ми.)

Не получих ни прошка, (но съдници...)

и заченах сълзите си в цвете.

Всеки мъж се превърна в пристанище,

от което аз само отплавах...

Знам, след толкова бури ще съмне.

(Вместо мен, просто никой не страда.)

А пък аз цял живот ги изплаквах.

(От сълзите им пих на разсъмване.)

И съм цялата тихо очакване...

всеки следващ, като пръв да си тръгне.

Знам, че викам на сън. (Не и милост)

От моите прехласнати зеници

изплува изгрева - пиян и непокорен.

(Знам, че викам на сън. И те искам)

А пък утре се връщам престорена.

И се чупя в ръцете ти - сто пъти.

И подпалих небето над двама ни.

Не жали. И си тръгвай. Довиждане.

На душата си в дъното страдал си.

Аз се грабвах от теб и писмата ти.

Неразумно изтръгнах ръцете ти...

Не и милост! Върви си по стъпките!

Просто викам на сън. И през времето...

Издишване (Това над нас не е луна)

Това над нас не е луна.

(И няма общо с нощтната ми лампа).

Аз вече знам, че в края на нощта,

една въздишка чужда те открадва.

И ще простя на уличната котка,

(Изпих следите ти, но думите не спомних.)

задето се сбогува вместо мен

и те изпраща от незнайния си покрив.

А трябваше да те разлюбя още вчера.

(Днес бих могла и стих да ти напиша.)

Наместо туй мълча. (Не е луна...)

за "Сбогом" просто тихо те издишах...

Свърхдоза

Очите ми съвсем ги изгори. Отивам си.

(Видях достатъчно. Дори и чудо)

Мълчат зловещо нощните води...

(Подобно мен и те са плетени от лудост.)

Последен шанс да ми свалиш звезди.

А после две таксита, да си ида -

едно за мен. Едно за чуждите сълзи.

(А твоите не вярвам да ги видя.)

Аз иначе съм силна. (По наследство)

И само в църквата душата ми се молеше...

Ако ми беше Бог... (А мразя Богове),

то днес от вяра ми дойде във повече.

Вълчица в храма

Живота ме осъди - сто пъти на Ад...

а все по-свята в нощите ти влизах.

Очите си препълних с плът и следващ грях.

(А във душата ти - по-чиста от молитва.)

Сърцето си осъдих - сто пъти на Смърт,

а теб най-малко двеста те убивах.

Престори се небето (Наместо дъжд, валеше кръв)

А ти ме искаше от глупост (Или милост.)

А трябваше да сложиш тежък катинар

(Сега в безсъние със раните ти вия).

И сто пъти на непознати да беше ме раздал,

преди до смърт да ти оставя диря...

Неизплакано

Господи, полепнах по стените.

Земята под нозете ми е като длан.

Намирах много. А по сто пъти го губех.

Един живот - спектакъл изигран.

Преди дори да е започнал. А изречен.

И всеки стих - неписан. А мечтан.

Прогоних много. Някои ме обичаха...

А мен ме нямаше. И всеки беше сам.

По малко лъган и презрян. От нецелуване...

във крайчеца на устните му се стопявах.

Господи... задавям се в сълзите си,

които цял живот за никой не изплаках.

Най-истинският

Най - истинският си отиде.

Взе небето.

Превърнах го във стих. А ме боли.

(Предимно плача. И не се срамувам)

Дори дъгата ми до смърт се отегчи.

Най-истинският си отиде.

Идват други.

И някой имат хубави очи...

(Предимно ги отпращам. И пирувам.

Със отлежало вино от сълзи.)

Най-истинският си отиде.

А земята...

(По правило все още се върти)

Не влизам в църква. Бог е милост...

ала най-истинският няма да прости.

(Не)споделено

Не ми споделяй леглото си.

Чужда съм.

А последният блус е за друга.

(Аз от днес ще танцувам на ум)

И душа не остана за губене.

И ръцете си с мен не споделяй.

(Ще намеря и вино за сълзите.)

Запомни ме... отчаяно силна.

И без миг на страшно сбогуване.

Запомни ме - нищо неискаща.

Даже цяла в копнеж да теперя...

Знам последния блус е за друга.

А пък мен вече друг ме споделя.

И сваляха звездите, слънцето, декорите и реквизита

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Кога съм го раздала целия на вятъра?

Не ми остана нищо - шепа егоизъм,

сълзлива реплика към края на театъра.

И много вечери на чужди постановки.

А на душата си се клех да бъда своя.

Една игра... без стъклени пантофки

в която нямам име. А не бях и твоя.

Каква ирония за щастие и лудост.

И роклите ми се подреждат кат декори.

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Дали дъждът от мъка се престори?!

А на душата й се клех да имам всичко.

(Зад ъгъла по малко ме открадват)

и свалят някъде декорите и реквизита...

Звездите са студени. А не ме и радват.

Повод за небе

Една дъга, която да ме мами

(И няколко реалности край нея).

Едно мълчание, препълнено от думи

И няколко любови да се смеят...

Веднъж и аз да имам нещо в джоба

(Квартално кино и билети за на никъде).

Такава съм от няколко столетия -

бездомна котка, свикнала да бъде ничия.

Намерих си и хора... да ме съжаляват.

И няколко портрета за да ме обичат.

Приятели с които да споделям масата...

а всъщност истински да ме отричат.

И вече ми е навик да се влюбвам в изгреви.

Усмихвам ти се... Вярвай ми, че съм добре.

Една дъга, която да ме мами сутрин...

е всъщност хубав повод за небе.

От края на земята те усещам (Точно в тази любов е излишно)

От края на земята те усещам.

(Точно в тази любов е безмислено)

Ако някога в мен прокървиш...

значи всъщност не съм те измислила.

Ако някога в мен се разплачеш

(Аз не вярвам на мъжки сълзи),

непременно от теб ще си тръгна

(Точно тази любов не боли).

Точно тази любов е утеха -

сто бутилки от ужас изпити.

За това с теб не струваме много.

Помогни ми. Спести си сълзите.

Ако някога в мен се задавиш...

(Просто глупав момент на обричане).

Точно в тази любов е излишно.

Тя е обич... без капка обичане.

И да ме отречеш! (Борба бе нашата любов)

И да ме отречеш на глас! Да не забравиш.

И да се кръстиш, и да чукаш на дърво.

И да проплачеш... че почти си тръгвам.

Дано веднъж ме разбереш... дано.

И до пресъхване дано да ме забравяш.

Брезите покрай тебе да мълчат.

Не те обичам. И не те наказвам.

Дори писмата ми до смърт за теб скърбят.

Но да остана - на среднощните забрави

които ти отдавна си постлал...

не бих могла. На сън дори ме парят

сълзите дето ти не си пролял...

И думите които чаках... Отвържи ги.

Борба бе нашата любов... не знам защо.

Отивам си. Отдавна победена.

Дано веднъж ме разбереш... дано.

Сътресение

Тази нощ ще бъде пълнолуние.

Ще се задавят мислите на гарван.

Не съм спокойна. Страх ме е да падна

когато се ударя в тишината.

Ще се разтърсят нощните копнежи,

ще се стопят в следите на вълчица.

Отново с грешните ще палим свещ.

А Дявола е много нощтна птица.

Не ми чети писмата, наобратно.

По друг ще дойде северняка.

Ако се вгледаш в клетвите на старец...

И той за някого е плакал.

И ще се сблъскат бурите на много чувства.

От страх и ужас съкрушени.

Не съм спокойна. Нощите се палят.

Не си във мен. А нямам време.

Загубваме завинаги звездите (За две ръце)

За две ръце - протегнати насреща,

понесли върху себе си тъгата

и две очи застинали у мене,

чийто зов в душа ми е заплакал...

За тях сърце ми е преливало... от песен.

За тях бих минала и хиляди недра.

Преди да падне помежду ни тежка есен

и да прелее най-внезапната река.

За две ръце, които губя... безвъзвратно.

За две очи, които спомням нощ и ден.

Аз знам, че тръгна ли... без теб оставам сляпа

и тоя свят вовеки променен.

И думи две, който си копнял отдавна...

ще ти изпратя аз - по вятъра заръка.

Не ги чети. Не си открадвай

ти на сърцето ми най-призрачната мъка.

Защото трябва нещо да се случи,

кога най-тъжното между ни се е спряло

загубваме завинаги звездите...

и трябва да започнем отначало.

En tus labios hay indicious de que existe un paradiso /Son ellos mi aqua bendita te digo/*

На устните ти го прочетох. Има рай.

Но раят никога не е за живите.

Душите си нахранихме с илюзии...

а и от сънищата ни се пада по-възвишено.

Изсипват се над мислите звездите.

По-късно се познават някои истини -

разлъките се пият с много вино

и ни болят ужасно (Само мислено).

В останалото време те сънувам.

Или те чакам (Не че съм се вричала.)

Защото казват, че е много важно

поне един до смърт да съм обичала.

***
На устните ти го прочетох. Има рай.

Защото казвам ти,че са като вода светена.

Дано достатъчно да съм се молила приживе

и в някой друг живот да бъда опростена.

*En tus labios hay indicious de que existe un paradiso /Son ellos mi aqua bendita te digo/

(По устните ти има знаци, че съществува рай /Защото са като светена вода казвам ти/)

Ya estoy cansado del "te quero"...*

Уморена съм. Да те обичам на инат.

Писмата си ги пиша до поискване.

Не ми достигат музика и цвят.

Какво отричане на собствените истини.

Омръзна ми. От лутане във нищото.

(Реките ми се смеят до пресъхване.)

От собствени забрани да те имам

и глупаво междувселенно себетърсене.

Ужасно изтощена съм.Да казвам "Искам те".

Завързаните думи ме пресичат.

Да те желая мислено ми е ненужно

когато устните ти се кълнат, че ме отричат.

*Ya estoy cansado del "te quero"...( Вече съм изтощена от "Искам те")

Ще се разсмее вятъра (Ще огласи следите)

Ще се разсмее вятъра виновно.

Много мисли...

ограбени от собствена вина.

И тая обич... ненадейна ще си иде

стопена във последната зора.

Очите никога не виждат...

когато се напивам от тъгата.

Не бях добра. Напразно се ударих

във скърцащите стъпки на мъглата.

Да бъдеш първата любов за мене -

премного нежност ти спестих.

Последна може би. Не ме преглъщай.

И името ми в клетви не търси.

Отивам си. Отдавна забранена.

А вятъра следите ми оглася...

Така е писано. Съдба човешка -

с последната любов да се намразя.

Тя е като празник

А тя приличаше на празник.

И винаги на другите се случва.

Прекръства се последния нещастник

и на ръце си я понася мъчно.

***

И устните ти се събличат. До неволя.

Очите полудяват да се взират.

Тя е трудна... като ъгъла на стая.

А зимата отдавна е откриване.

***

Мълчи последната икона. Кръсти се.

Тя е като празник.

Но винаги на другите се случва.

Наричай я любов или пък Дявол.

Защото тя за вдишване... е трудна.

Зная, че съм леко крива и некрасива

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.
***

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

***

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

***

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Трудна за преглъщане (В теб съм мъртва)

Аз съм трудна за чуждо преглъщане.

И до вчера бях мъжко момиче.

На едно днес се моля със грешните.

В теб съм мъртва. Миг на безличие.
***

В теб съм чужда. Кошмари без име.

Като совите нощем се будя.

И те гледам - теб бившо обричане

и през лудост знам, че те губя.

***

В теб съм тъжна. Портрети във сиво.

Много дълго се лутах в прахта ти.

Избледняла от глупаво тичане

много истински клетви отпратих.

***

В теб съм мъртва. И трудна за дишане.

А довчера бях мъжко момиче.

Много тежко ме гледат очите ми.

Аз не търся. Умрях от обичане.

Утре (Нека съм твоя)

Нека съм твоя. Светлинни желания.

Всяко "утре" в безсъния срещам.

Да се давят последите, влюбени залези.

Ще се кръстя. Отдавна съм грешна.

***

Ще изцапам очите си с кръв до зениците.

Все съм жадна да бъда щастлива.

Ще изпия последните мръсни надежди.

Но от вчера и те не ми стигат.

***

Ще окапя с листата... от срам или тежест.

Все изчаквам да бъда спасена.

Не открих хоризонти. Успях да се лутам

в теб и най-вече във времето.

***

Нека съм твоя. Светлинни копнежи.

Всяко "Утре" звучи безнадеждно.

Накъсах душата. И тя си отива.

Всяко "утре" е твърде далечно.

Неромантично

Онези залези са некрасиви. И тежки.

Малко си струва да бъдат видени.

И понякога мамят очите. Тъжно време.

Романтиците отдавна са презрени.
***

А ненужни. Зори, морета, брегове.

Каква ти жажда?

В тях очите си никой не мие.

Реките са мъчни. И неромантични...

А на мен от там... не ми се пие.

До после (Площада не заспива)

Целувай ме. Площада ще изчака

преди прегърнат в булеварда да заспи,

аз знам, че стъпките ти трепетно очакват

по тях да тръгнеш тихо, призори.
За тази вечер няма да говоря...

аз трябва да съм ничия сега.

Целувай ме. До после ще остана

наказана от Господа земя.
И по настръхналите зеници, сълзите

на влажна смърт приличащи, ще скрия.

Целувай ме. Аз знам, че тия дири

със дъжд площада ще отмие.
Целувай ме. До после ще съм бивша.

И утре можем да заспим...

Сбогувай се. До после имам право

в едно безсъние последно да мълчим.

Стъпки (Вода ти наливам)

Разхождаш се по прашните си стъпки,

а пътят следите ти крие...

Мокри дири оставям на ум,

а вълните след мене се вият...
Уморени ни водят нозете ни

и се скитат безспирно навън.

Ти минаваш през мен и очите ми,

аз вода ти наливам на сън.
С тебе двама - последните скитници

от пътеките свят си градим...

Всеки опит да срещнем душите си

се превръща във тихи зори.
И мълчат зорите ни, страннико

само мислено пращат си зов,

но го крият пътеки и приливи...

и угасваме с теб без любов.
Уморени от толкова лутане

ще се срещнем ли двама след време,

че пътеки не срещат море,

а водата без тебе немее...

Дали се лутам в теб...

Дали се лутам в теб...

жена без име...

един портрет във рамка... на стена.

Заспали са на устните звездите,

в косите ми преплела се нощта.

Дали се лутам в теб...бездомна нежност...

Преглътната въздишка и тъга.

Какво не бих ти дала... за да ме намериш

през огъня на хиляди слънца.

Какво не бих ти дала... за да се опариш...

и раните на светлия ти зов

да излекувам, да целуна... че кръвта ти

е доказателство за твоята любов.

И още топла да попие в твойте клетви...

ще имам име, плът... душа.

Какво не бих ти дала... намери ме

и после аз във теб ще изгоря !

А нощем се разпръсваха очите ти (Запомняне)

A нощем се разпръсваха очите ти

като внезапен, летен звездопад.

И помнят прилива на устните косите ми,

ръцете на обичан непознат...
Сънят ми помни как посрещаше въздишките

и влюбените залези, без имена.

Как падаха в душата ми трвогите

като обрулени от вятъра листа...
И помня всичко - мигове и звуци,

как мислите ти в моите се топят...

Ръцете ти разливащи се в мене,

които нямат страх да изгорят.
И твоето целуване за края

все още помня цяла... и кълна.

А нощем се разпръсваха очите ти,

като внезапен, летен звездопад...

Прощално

Откъснал си с ръката си гореща

последните сълзи останали във мен.

Отива си последната ни среща

навярно неуспяла да ни спре.

Да, днес сънят ни е събуден

и забравен.

И нито срещи, нито зов.

Дори между ни да се случи чудо

ще си отиде нашата любов.

Ще се стопи в последените ни стъпки.

Във думи, в мигове последни.

Ще си отиде и очаквания дъжд...

и с тебе ще осъмнем бедни.

Като клетва...останала без думи и без стон.

Да, всички срещи идват... ненадейно

и си отиват по един и същ закон.

Отмиване

Аз навързах в косите си думите.

И отдавна не пиша писма.

Тишината постла си на устните

като тежка и мръсна мъгла.

Като спомен нагарчащ през раните,

тръгва с мъка последния зов...

търкулен насила от шепите

на ранената моя любов.

И преглъщам наивно сълзите си.

И банално те викам на сън.

Нося в себе си мисли проядени

и душа прогорена от скръб.

Аз навярно отдавна съм свършила.

Няма миг, няма стон... нито път.

И те нося в сърцето си плачещо

и отмивам следите ти в друг.

После питай прахта (спомени)

Ще отмия следите ти

преди да се препънат устните във тях.

Всеки спомен си тръгва обратно по дирите

като миг разкаяние превърнат във прах.

Ще си тръгна нелепо, нечакано...истински.

И през някакъв глупав, налудничав смях...

Ех, добре че не плача пред теб до поискване

и не сбирам в дланта си разлъки и страх.
Ще си тръгна. Пред мене ще бягат словата ми....

като мигове мъка от вятър отнесени...

и ще чезнат без време спомени-прах.

После питай прахта... за мен... и за себе си.

Знам, че съм леко крива и некрасива

Не обичам цветя. И се смея наопаки.

Като в старите филмови ленти

не достига в зениците цвят и обичане.

Все съм сива. Без вик и без време.

Изиграх си усмивките. Дългите рокли

изгоряха от фалш и позори.

Все съм крива. И късна за чуждо обичане.

Всеки залез е смешно престорен.

За какво да се питаме с тези Случайните.

Все съм крива. И трудна за цвят.

Чезнат в дланта ми светлинни копнежи

все несрещнали стон или свят.

Не намерих цветя. И пребродих антрактите.

Зная днеска, че леко съм крива.

Некрасива да имам хубав финал.

Не обичам цветя. А не ми и отиват.

Сънувай ме в зори

Три нощи, четири луни.

Зорите ми се месят в урагани.

Понякога останали сами,

проплакват сънищата ни

със гласове на врани.

В мълчание се стягат ветровете,

една ли нощ над двама ни са бдяли.

Не идвай никога при мене призори,

за мойто утро няма длани.

И няма устни. Думите пресъхват.

Реките се разливат на обратно.

Не срещат бреговете ми вълни,

че срещите ми си отиват безвъзвратно.

Нежалени, неканени. Миражи.

Ела във нощите ми - вик изтръгнат.

И после ме сънувай във Зори...

Зори, които няма да се сбъднат.

Ще се разгърнат нощите

Ще се разгърнат нощите и кладите ще пламнат

ще дойдат демони със смъртни имена

ръцете им ще те притегнат в спазъм

в окъпана от пълнолуние луна.

Не идвай, момко. Парят ми очите.

В мен устните проклятие и стръв.

Ще те притеглят с вопъл и косите

ще те завържат като тънка връв.

Отгоре ще се спуснат седем птици.

Пророчество в зениците им спи.

И в седем нощи ще се палиш... и утихваш.

Като змия в нозете ще пълзиш.

Не идвай, момко. Младост ти е тука.

Сърцето бие в силната ти гръд.

Ще се разгърнат нощите и нокти си ще впия...

ще искам дух, и кръв, и плът.

Попътно

Ще се разминем с теб по гарите...

По навик. Вечерта ще скрие

посоката в която тръгваш ти.

От сто живота

мислено си пращаме писма...

и някой глух перон със тебе ни дели.

И нощите ни - лудост или тайна

зоват се сто пъти и сто пъти мълчат,

и срещат хора. Улици... и вятър,

но никога един и същи път.

Неканена, недоцелувана

Отмий ме от съня си. Посочи ме с пръст.

С проклятие от устни изтръгни ме.

Ти - недосънуван, неизречен блян

по мислите си с пепел изравни ме.

Ти името ми завържи за неизречените думи.

И в седем нощи седем пъти ме отричай.

Мен - неканена, недоцелувана жена,

която никога не спираш да обичаш.

Рисунка

Болят ме устните.

И пръстите.

И цветовете

с които те рисувах... мълчаливо.

Един внезапен мъж без име, изрисуван

по изпотените прозорци на очите.

Болят нозете ми. Земята ги прогаря

с ехтежа на далечните ти стъпки,

но да те спра - аз призрачно ранена...

ужасно мразя всички евтини отстъпки.

Върви. Гласът ти постепенно ще изчезне

и всички мисли в мене ще болят...

до време.

Ще те рисувам после - в спомен лек...

или от плът...

Едничък зов, завинаги останал в мене.

За срещите ни - никога несподелени,

в които се преплитат път и зов

и за разлъката която е във мене

преди последната въздишка от любов.

За тези срещи съм се палила...

откъм очите
и никога за други те не дала,

преди да срещнем кръстопът и болка

аз знам, че двамата със теб сме цяло.

Преди да ни отвее черна песен,

аз никога към други не вървяла,

все търся срещите ни - белолика обич

от дланите ни парещи изгряла.

Преди да ни повикат други думи

запомних срещите ни - красота и зов.

Преди отнякъде да долети една раздяла

аз имам тях и твоята любов.

Ти беше най-нежното ми откровение

И смачкания фас в тревата - вместо сбогом.

И мътния ми поглед на дланта ти спира.

Отиваш си. Събирам мигове последни,

подпряла мъката си у гърба на изгрева.

В сълзи притегнати зениците ми парят.

От мене си отиваш - неизбежен.

Душата ми със ръце си ти прекърши.

Мълчи. Разбирам всичко вече ...

Ти беше най-нежното ми откровение,

което просто трябваше... да свърши.

Няма морета

Реката мълчи и се влива във себе си.

Не останаха вече морета и пристани.

Няма вече романтични залези.

Две шепи с илюзии тихо сме стиснали.

А малко зад нас е последния отлив

на тази измамена наша любов...

която порастна.

Няма морета. Реката си тръгва без зов.

Ти ме обичаш

Готова съм. Някой горе е тъжен.

Думите чакат с любов подредени.

Ти ме обичаш... Ти не ме жалиш.

Колко красиво презрение.

Колко очакване, тихо на пръсти

другият пръв да си тръгне.

Да не бъдем винови. Да се прекръстим.

Скрито се молим... сами да осъмнем.

Не сме победени, не са ни пречупили

просто той е решил да си иде.

Колко заблуда в очите ни има,

колко са жалки мечтите

който делим. Сега и открито.

Преди се бленувахме, помниш ли ?!

Като мъртви балади заспиват в кръвта ни

тези изтъркани спомени.

Сега сме ненужни. Страха ни попива

на капки пот върху челото.

Ти ме обичаш... Ти ще си идеш.

От двама ни знам си по-смелия.

На майка ми

Майко,

помилвай ме със топлия си глас

преди съвсем да се изгубя,

почти не е останал полет в нас

подай ръце, макар да ти е трудно.

Откраднах много мигове от други хора,

но в най-красивите от тях,

ми липсваха очите ти... до болка,

и никога... и никога не бях

достойна дъщеря, но те обичам

тъй както тия стихове у мен

понякога несъвършени, искам само

да те намирам в най-ужасния си ден.

И като мъничко дете да се прикривам

зад побелелите ти от любов коси.

Прости ми майко, много съм грешила,

но те обичам както и преди.

Притежателно

Ето аз съм твоя.

Какво означава твоито мълчание.

Не мога да мисля от тичане,

но смъртно познавам очите ти, обич моя.

Наказват ме днес с безразличие.

Не искаш ли мен покорна, смирена ?!

Въпросите парят кат рани отворени...

ти искаш света ми в безумно страдание,

в отломки от болка и спомени.

Какво означава твоито презрение,

чета го в дъха ти пресечен...

Влюбен си в мойто безумно съмнение,

горещите сълзи привечер.

Влюбен си в моето глупаво лутане,

в моето вечно очакване.

Мразиш до лудост моито смирение.

За туй, че съм твоя наказвай ме.

Какво означава твоето тръгване ?!

Не искам да зная.

Уморена съм вече от дишане.

Не искаш ли мен ?!

Всъщност...

няма значение, защото все пак ме имаше.

Върни се в мен

Върни се в мен. Неизживяна среща.

Рисувай ме чрез болка и тъга.

Докосвай ме със устни - самота и пошлост.

Разкъсвай ме през хиляди недра.

Душата да се гъне като примка,

която със въпроси ме души.

Върни се в мен. Неизживяна болка

на хиляди поломени мечти.

Граби нощта ми - бедна и невръсна,

запалила се сам сама.

Не си виновен, не. Ти имаш мене

и нямаш никаква вина.

Върни се в мен. Ти можеш и да мразиш.

Но пак в очите ти да изгоря.

Смирена после ще накажа

отдадената си на теб душа.

Ще искам много

Ще искам много. Няма да простиш.

Ще дам във отговор копнежи сиви,

безброй съмнения, и сънища без полет...

имаш ли още очи да ме видиш

като жената,

която посрещаш с усмивка?!

Все още ли вярваш, че мога

да дам на сърцето ти изгреви, залези...

ти днес ме посрещаш с тревога.

И аз оправдавам случайните мисли,

които в дланта задушаваш.

Навярно е много човешко... да тръгнеш

щом знаеш, че само ще страдаш.

Имаш ли още очи да ме видиш...

невинна, ефирна и бяла...

Върви си...сърцето ти бие в заблуда

ще искам много, а ти не умееш...

такава любов да прощаваш.

Тревога

Изтрий тревогата...
не ти отива...
Повярвай... не заради мен...
Палтото ми не плаче от обида...
От всички клетви
спомняй само...
че имаш право да си идеш...
Не ме поглеждай...
Аз живея...
единствено когато съм щастлива...
останалите мигове ги взима някой
тъжен гений
да се излъже сам, че го разсмиват.
Не ми е малка тази стая...
света ще ми достига още ден поне...
Върви спокойно... знам след снощи,
дори земята ще те разбере.

Отговор

Ти чакаш отговор на свой въпрос.

Ала гласът ми винаги остава

ненамерен.

И от кога такива реплики са позволени...

между нас ?!

Единствено насън е разрешено да се викаме.

Достатъчно е...

имаш моя дъх във плен...

Защо тогава трябва да се питаме... ?!

Категорични истини останали отричам.

И предпочитам...

да пазя отговорите за мен.

Вече свикнах да губя

/в отговор на твой въпрос.../

Не ме докосвай.Толкова самотна

не съм била от векове.

Нощта ми станала е плитка

едва, едва до колене.

Не ме докосвай. Трудно се сбогувам.

Ръцете от мълчание тежат,

но по-добре да тръгна - непозната

случайно минала от тук.

И по-добре сега да те изтръгна.

Да те оставя - малко наранен.

Така съм свикнала... да губя,

но по-добре да губя само мен.

/посветено/

Ти плачеш/Безжалостно искам да имам

Ти плачеш...

Понякога това е нечовешко.

Една ли нощ до мене си ридал ?!

Сълзи за знайни и незнайни хора,

за мене никога сълзи си непролял.

Понякога не искам да съм твоя.

Стотици укори, съмнения, печал...

Ти плачеш често. Никога за мене.

Сърце не дава да осъмнеш сам.

Преглътнах много думи - никога разлъка.

И много болка в дните си изпих.

Ти плачеш често. Мен душа не жали.

Да те прекрача сили не открих.

Събирам сълзите ти в своите длани.

Сърце дано да ми прости...

Ти плачеш...

Безжалостно аз искам само...

да имам... една от твоите сълзи.

Здравей... напускам те

/"А ти... О, ти танцуваш по ръба"/

А ти...О, ти танцуваш по ръба

със някакви изтъркани движения.

И тази истина...

напълно гола

те хапе яростно

по сънната артерия.

Изплъзва ли се под краката ти перваза...

обул си много много хлъзгава материя.

Tази истина ще те бутне... неочаквано,

дръж се здраво за това лицемерие

със което боравиш

почти майсторски.

Почти геройски раняваш...

почти.

Спря ли танца или тъй ми се струва...

О, прости ми май те смутих.

Не нарочно.

И не от презрение.

Аз не мразя... отдавна не мразя.

твърде тясно е... разбираш ме вярвам...

не достига за двама перваза.

А ти...О, ти танцуваш по ръба...

Здравей напускам те...

не спирай да танцуваш...

навярно между текста и жесткостта

със тебе двама се разлюбихме.

Твърда съм

(вдъхновено от Анелия Гешева)

Твърда съм...

Като корпус на яхта.

Като мисъл която не пада.

Като миг откровение.

И още сто години

да кръжа край тебе

няма да заплача...

ще се пропукам може би...

като стените у дома...

те страдат от мълчание...

и за всичко имат глътка вина.

Но пък нямат ръце да те спрат...

би казал някой, че са толкова несъвършени...

жалко е... с тях си приличаме...

и от безсилие сме страшно изтощени...

И още сто години да мълчим...

пък каквото остане...

можем още век да изтрадаме...

ний не плачем... крехки сме...

и ще рухнем...

а е страшно... друг дом си нямаме...

Твърда съм...

като корпус на яхта.

Като някакъв тих послеслов...

Като вълча молитва...

Като есен...

Както нашата тежка любов.