Хайде тази нощ да не говорим за очите ми

Хайде тази нощ да не говорим за очите ми

и колко дълбоко кафеви са.

Не мисли за косата ми

как е пораснала

и ръцете ми

защо ли треперят.

Да не говорим за утрото.

Kак си отиваме -

непознати, безименни пътници

как се разделят ръцете ни

и поемаме непрегърнати.

Хайде тази нощ да мълчим.

Прегърни ме.

Не търси във ръцете ми думи.

Ако знаеш как в тишината

обичта мипо-силна се буди.

Не желая, прости да говорим.

Всеки път след толкова приказки

просто идва време "за сбогом"

пак не искам да го изричаме.

Хайде тази нощ да не говорим

колко потъмняват очите ми

когато се съмне

и поемем чужди през дните си.

Хайде тази нощ вместо думи,

вместо нас,

да говорят делата ни

прегърни ме

нека думите

се почувстват ужасно предадени.

Остави ми бележка

Да си кажем ли сбогом ?!

По - добре не.


Остави ми бележка


на тръгване.


Какво е сбогуване ?! -


надежда за връщане.


Не искам да плевя


фалшиви надежди покълнали.


Толкова време се разминавахме


по своите вечни пътеки -


внезапни, паянтови къщи от чувства,


един от друг уморени.


Да бъдем ли честни ?!


Колко е глупаво


щом толкова време се лъгахме.


Да си кажем в очите - това е последния


момент на лъжливо тъгуване.


И двамата знаем,не ни е по-силите


един за друг да заплачем.


Когато е свършило нещо отдавна


е лесно да се прекрачим.


Като път от отчаяни


дни на отминало


като път от увяхнали спомени...


Все се чудя...


Да си кажем ли сбогом?!


По-скоро не.


Остави ми бележка на тръгване.


Да осъмнем без дрехи


чужди,немили...


е равносилно на


самопогубване.

El baso de Final

Колко глупави улици,

колко много дървета.

Чакаш ли ме ?!

Ето идвам.

Не проклинам липите,

нито завоя,

може би себе си малко.

Може би теб.

Кой режисира сега

този тъжен и смешен спектакъл

как си тръгваме чужди

без време

как се случват просто нещата.

Последна целувка.

Аз знам.

Тази риза е твоя с мръсните чувства

захвърлена на пейката там.

Отдавна ненужна, отдавна презряна.

Надянал си нова...

Отива ти.

Прости ми, не искам да знам

от кога така сме изстинали.

Последна целувка.

Не искам прегръдки.

По дяволите, как ме боли.

А е смешно - даже не виждам от рани по мене следи.

Не мразя, за Бога.

Отдавна не мразя.

Колко просто се случват нещата.

Ти си отиваш.

Последна целувка.

Антракт.

И финал.

А в салона са празни местата.

Песента на щуреца

И не защото белия щъркел в небето

е белег за пролет

А защото падна първия сняг...

за това е зима.

И ръждясва в мен белотата на предишните пролети

и на предишни любови.

И се смрачава над хребета, а кокичето

си е свряло главата под преспите

и нехае за моята зима.

Колко дълго ще остана на север

и дали ще имзръзна ?

Ще прелее ли в мен топлината

когато те срещнаи дали ще разцъфна

отново ?!

Бих избрала да бъда щуреца,

но днес съм малко студена

спи в сърцето ми непораснала пролет

и расте тихо стаена.

Бих се побрала в песента на щуреца,

но е зима и спи

какво ли разбира той от снега

песента му точно днеска мълчи.

Нощ над Тракия

Тракия изгряваше от тъмното.

Спи града във полите й.

А тя ни носи друга нощ.

При тоя отрицателен прираст на истини

таз нощ

нечестните ще станат честни.

Ще си надене клоуна другото лице...

човешко.

Ще изиграе друг спектакъл.

Да бъде себе си

ролята е трудна,

а салона са празни местата.

Защото публиката не обича,

такива искрени прояви,

категорични истини отрича

и си търси по-други театри.

А Тракия от тъмното изгрява

и тази нощ е по-различна.

Тук спират всички опити да бъда друга.

Оставам между себе си и нищо.

Дай ми глас

Дай ми глас

да прогоня от себе си мислите

с които заспива във мене нощта.

Не съм се измисляла,

но се чувствам рисувана

в някоя приказка

с думи, картинки.

Като малкия принц...

почти вярвам в себе си,

в розата...

но ми мирише на измислици.

Докосна ли се страх ме е,

че ще изчезна,

че ще размацам своята боя.

За това и не плача плаша се,

че да се изтрия бих могла.

И после как ще ме пишеш отново

не помниш нищо мое.

Не ме докосна много дълго

не знаеш запетайките ми даже.

А колко въпросителни пишеш по мене...

Не съм се измисляла.

Но се чувствам рисувана.

По моите листи бледнеят днес думите.

Но няма значение

книгите...все някога

биват продадени,

преоценени,

изгаряни.

Ти само дай ми глас,

да мога да заспя.

Аз ще се моля за себе си

щом избледнея

да ме препише някой след това.

На Стара Загора, Декември.2006 год.

Дай ми свободада избягам от клетките

с който снегът ми затваря очите.

Не ми пращай виелици.

Не съм обещавала,

че ще угаснат звездите

и няма да се римуват думите.

Aз само предполагах...

но намерих убежище

в правите улици на града си.

И събирах изоставени чувства.

Поетите тук...

забравят много от тях по скамейките.

Запълних си дупкитевъв сърцето.

И ти ми стана безличен.

Не ми пращай виелици.

Чадърът отдавна е ничий.

Аз намерих убежище

в правите улици на града си.

И сега съм силна.

Като път.

Като бряг.

Като зов.

Като кръста... и раните.

Като своята мъртва любов.

Добре дошъл във нощта ми.

Почти съм убедена, че те има.

Както съм сигурна в себе си.

В пясъка...

В призраци.

Тази нощще бъда твоя безотговорност.

Нарисувай по моя сатен

низки страсти.

Омърси клетвите за обич

дето стискам в юмруци.

Направи от леглото ми храм за неверници..

.всяка целувка е по кръста пирон.

Само не казвай, че не стига

твоето име да напълни света ми.

От тебе няма да създам вселена.

Ти си само последната капка

във чашата

със страстите,

която ще залее нощта ми.

Bleeding words

Look at me...Damn.
Words are bleeding in my hands
so fragile, so stilly.
What you want me to say,
when I`m feeling like a silly.
My words can`t sleep any more
they`re searching answers.
From their nightmare want to escape
but there`s no answers...
and they have to stay awake.
My words...just missing from me
what can I say to you ?!
How can I find signs from love
after all this things you do ?!
You create me like this
week and delicate
don`t judging me now.
I`m your own mistake.
See my bleading wonds
they`re now purified
don`t come again to me.
I don`t want to cry.
Please just free and let me die
this pain is so deep
my words can`t survive
just...let them to sleep.
Look at me... Damn.
words are slipping to my hands
so helpless, so useless
like the poison blood in my venis.
My words are not strong enough
there souls are so tired
just little serenity from you
that`s all what they desire.

Да Винчи е мъртъв

Няма да дочакам тайната вечеря на душите.

За да разголиш своята

и да ме приковеш

към камъка,

към ножа.

За да усетиш на кръвта ми

мъченическия вкус.

Няма да дочакам да ме изравниш с Исус.

Или себе си със Звяра...

Няма да дочакам тайната вечеря.

Едва ли само трийсет сребърника струвам.

Да пресъздадеш заради мене

най-великото предателство.

Твърде е опасно.

Пък и друг го е направил преди тебе.

Да винчи мъртъв е. Да ти е ясно.

ВекъТ

В тоя век

на прозрачни мисли

всяко скрито е удар...

по кръста на някой Христос.

А никой не знае

най - скритото е в оня последен час

преди съмване

когато върколака

отново става човек,

а човека - вълк

за свойто стадо...

Не, няма да успея да се изповядам

преди съмване.

Ще забия още един гвоздей

у ковчега на някой мъртвец,

но...

няма да си кажа тайната.

Ще дойде утре.

Молете се, молете се праведни.

Кажете си скритото

когато зазори.

Ние грешници да поспим.

Довечера ще разпнем още двама - трима,

заспивайте преди да съмне.

Молете се праведни за по-дълъг ден,

защото е записано в деня,

че ще се стъмни.

УсЕщАНе За ПолУнОщ

„А хълмите са виковете на деца,
които се протягат за да уловят звездите”

Робиндранат Тагор

Вали… в мрака у теб.
В нощта ти облаци душат небето.
Звездите търсят мястото си сред мъглата
и мъртви падат сред полето.
„А хълмите са виковете на деца,
които се протягат за да уловят звездите”,
ала остават глухи техните слова,
ала не са достатъчно високи планините.
И пак умират бавно… и изтляват,
искри догарящи сред пепелта.Веднъж
останали далечни от незримия си огън
агонизират във мъртвешка тишина…

Остава тъмна като в рог нощта ти.
И мрака в теб се стели като кадифе…
.....................................................................................................................................................

А светлина не съм.
Нощта ти да огрея ми е невъзможно.
Далеч по-тъмно е във мен
и хаотично…
Звездопад.Здрач – кръстопът.
Оставаш без звезди и тая нощ.
Безсъние… Едва ли можеш да заспиш
сред туй усещане за полунощ.

КазАнО нА саМе

Нито ти си свободен от мене.
Нито аз от твоите ръце.
Клетка. Окови.
Нито аз ще си тръгна от тебе.
Нито ти от мен ще вървиш.
Плен.

Ти си затворник в очите ми.
Аз – заключена в твойто сърце.
Ти си отливка на дните ми,
аз придържам твойто небе.
На мойта река ти си дъното,
аз на твоите думи гласа,
ти си тъмното на деня ми,
аз на твоите нощи лъча.

Двама души – едно отражение.
Двама души взаимно ранени.
Двама души които се мразят,
но един към друг устремени.
Между нас да си остане.Ала
казано насаме…
Нито ти си свободен от мене,
нито аз от твоите ръце.

ПроПуснат СтИх

Да бъде нощ.

С отчаяни птистъпи на безумие

които се хранят с римите

и изгреви угасят.

Свидна ми е последната химикалка

да не хабиме мастилото,

щом от всичко истинско

остана само фалшивото.

Да не търсим виновното

щом първият останал е последен

и богат от всичко реално,

най-заможния станал е беден.

Да не зовем дивото

щом е станал грешник светеца

и виновния съди невинния,

а невъзмутим е горе отеца.

Да не търсим смисъла

щом от светлото само сянка остана

в тоя ред друг е замисъла...

мастило повече няма.

А ми е свидна последната химикалка

и предлагам да не хабиме мастилото

от стиха... няма ги римите,

от истинското, остана само фалшивото.

ИзбиРам тЪмНинатА

Отивай си със сенките на мрака,

отивай си - не ме боли.

Там нечий изгрев чужд те чака,

а моя вече не блести.

На мойто слънце лампата угасна,

анейде палят огън нов,

той хем ще осветява, хем ще топли

любовния ти нежен зов.

А моята планета ти предлага мрака.

На практика - студена самота.

Ккаво ще дириш тука ?! Тръгвай,

към изгрева облян във светлина.

Не искам да оставаш. Тръгвай.

Душата ти - дете на сетлината

не би могла при мене да вирее,

защото аз избирам тъмнината.

ОтрИчАм Се ОТ свЕтЛИте НещА

Мълчиш. А в мен така боли.

Мълча. Днес не е само в тебе празно.

Пореден път повярвах.

Пореден път ме заболя.

Тази болка я познавам -

след хубав ден, студена самота.

И пак е нощ с отровени звезди.

И пак боли. И пак ме давят.

От чаша пълна със сълзи

ще пия.

Познавам този вик на безнадеждност -

след кратко щастие, отрова.

Такава хубава и чиста вечност няма,

а само миг заблуда преди рана нова.

.................................................................................................................................

Отричам се от светлите неща.

От щастието във душата си стаено.

Захвърлям всичко светло в пепелта,

където всяко нещо е родено.

Отричам се от светлите неща,

престорените дни - не ги желая

от измамлива студена светлина

омръзна ми, не се нуждая.

Обричам се на тъмните си нощи,

където всичко ме боли, но е реално

и самотата, сълзите, студа

са перманентни, но познати.

РазДаЙ мЕ

Раздай ме.

Щом не ме искаш за себе си вече.

Раздай ме на познато и чуждо.

Разпилей ме на колкото искаш парчета

щом това ти е нужно...

Да бъдеш щастлив. Подари ме.

Като две шепи пясък ще бъда.

Разпръсни ме.

Като ваза кристална ще бъда.

Счупи ме.

Не са важни отломките, нито къде отиват.

Захвърли ме.

Щом съм станала ненужна.

Щом тежи ти да ме носиш на сърце.

Раздай ме. Без да ти мигва окото.

Разпилей ме. По хиляди чужди ръце.

Раздай ме щом съм станала излишна.

Но странно е... не си готов да ме дадеш.

Навярно знаеш - ако нещо разпилееш

отново няма цяло да го събереш.

СлеДи

Заспивай.

И аз ще спя в твоя сън.

Дори ще ме чуваш как дишам,

но... няма да съм истинска.

Не още.

Остави ме да бъда илюзия.

Нека бъда сън.

Дори най-безумния.

Дори да знаеш, че съм само лъжа.

Не буди ме.

Ще съм по-реална от всичко истинско.

Ще бъда истина измислена,

която в твоите сънища спи.

Нали от мене искаше диря...

и това са следи.

Но различни.

ПоСтаНовКа

"Животът ни е сцена

и всички сме актъори"

въпрос на гледна точка е...

аз искам да бъда куклата.

Оная на конците.

По дяволите самоконтрола

и личното право.

Аз ще съм марионетката

Ти...

режисирай съдбата ми.

Затвори ме в стъклен куб

днес ще съм дъното...

тавана в някой следващ век.

После ще дойде феята

и ще ми вдъхне живот.

Винаги - шепа пясък, себе си - никога

Понякога е сам.

И ми говори.

И всеки път е по-различен.

По-мрачен.

А аз съм същата.

Винаги - шепа пясък.

Себе си - никога.

Не няма да посея светлина

над тия хълми дето стели мрака,

прегърнати от пристъпи на тишина.

А аз съм друга - слаба.

Не няма да посея светлина

над тия зидове от чувства изградени

пропити с мъка от разлъки по-предишни,

високо вдигнати огради срещу мене.

И ще покълне във душата само плевел,

а зрънцето надежда ще измръзне

посяваме едно... По дяволите клетвите

за обич. Съвсем различно ще пожънем.

Понякога е сам.

И ми говори,

А аз съм същата :

Винаги - шепа пясък,

себе си - никога.

Изграждам въздуни замъци

и сама ги събарям.